ЗА ПРОИЗХОДА НА ДРЕВНИТЕ БЪЛГАРИ.

Въпросът за произхода на древните българи ме е вълнувал още от ученическите ми години.Когато в часовете по история учителите ни казваха,че малката и незначителна по брой 10-15 000 човека тюркска орда на Аспарух ,дошла неизвестно откъде ,е победила елитните армии на Византийската империя-най-голямата и могъща държава по това време-това ми се струваше невероятно и даже смешно.Аспарух се съюзил със седемте славянски племена,дал името България на новообразуваната държава и изчезнал заедно с мизерната си орда в небитието,без да остави нещо повече,освен няколко думи в езика на новообразувания славянски народ.И тази невероятна приказка се повтаряше и набиваше в главите на поколения българи през последните 40-50 години,та и до сега.
За щастие, условията за научни изследвания в областта на историята в последно време решително се промениха. Информацията стана широко достъпна, било чрез Интернет или чрез свободните печатни издания.Свободата на сдружаване позволи обсъждане на теми и обмяна на идеи. Като лавина нарастнаха откритията в областта на археологията, стопанството и езика на прабългарите. Разшири се кръгът на историческите източници, използвани за описание на произхода и културата на прабългарите. В изучаването на проблема се въвлякоха нови специалисти с образование, основано на експеримента и логиката. Съзнанието на историците се освободи от желязната хватка на еднопартийната власт, сляпо привързана към имперската доктрина на една велика нация, която е била вечен враг на българите. Всичко това създаде условия да се започне процес на преосмисляне и ревизия на старите представи и догми и да се разкрие истинския образ на създателите на България. В края на краищата, проблемът не е в това, дали прабългарите са били хуни, тюрки, бирманци или иранци. Проблемът е, каква е била културата на тези хора, какви цели са имали, с какви дела са описали своя път до Европа, какво са донесли в Европа – смърт, пожари и разрушения или нови градове, нови технологии, нови идеи.
Според едно ранно предание българите произхождат от Ноевия син Яфет.Той имал син Гомер, чийто пък син е Тагарма. Същият имал 10 сина, от които деветият се казва Болгар . Той, според известието, е родоначалникът на българите.Въпреки несъмнено легендарния характер на цитираното сведение, утвърждава се становището, че българите принадлежат към най-древните народи, за които срещаме спорадични свидетелства в древни източници от еврейски, арменски и ирански произход.Напоследък някои учени дори се изказват в полза на библейската теза за Потопа, който по геоложки проучвания се датира около 5800-5500 г. пр.Хр. Това ще рече, че Тагармовият син Болгар е пето поколение от Ной или появата му може се отнесе около 5300-5250 г. пр.Хр. Толкова отдалечено от нас време е извън контрола на писмената история, а и данните на праисторията и археологията за тази епоха са твърде оскъдни.Византийският летописец от VІ в. Йоан Малала, чиято “Световна хроника” е много популярна през Средновековието, респектиран от древността на българите ги отъж-дествява с Омировите мирамидонци.Въз основа на несъмнено древния им произход, някои автори отиват и по-далеч, като лансират смелата хипотеза за българите като родоначалници на шумерската цивилиза-ция. След близо двадесет века престой в долината на Тигър и Ефрат, твърдят защитниците й, българите-шумери преминават Кавказките проходи и поселват земите на древна Скития. Близостта в културата на скити, сармати и древните българи, прави допустимо подобно предположение.
Друг стар европейски документ, където се споменава за българите е Анонимният хронограф от 354 год., известен в два преписа. Текстът на преписите показва кои са 25-те народи произлезли от първия син на Ной – Сим. .. Тези народи живеят на изток. Имената на синовете на Сим и имената на съответните народи са:
Елам, от който са еламците;
Асир, от който са асирийците;
Арфаксад, от който са халдеите;
Лух, от който са лазите;
Харам, от който са игурите или етхес;
Лебул, от който са лидийците;
Гатсера, от който са гасфените;
Халмодат, от който са индиите;
Сала, от който са бактрийците;
Арам, от който са арабите;
Идурам, от който са гамериите;
Одерма, от който са мардиите;
Лезел, от който са партяните;
Десмем, от който са гедрусите;
Асал, от който са хискиите.
Асал породи Мелхи, който имаше двама сина - Мелхи и Мелхиседек.
Авимелех, от който са хирканите;
Сабеби, от който са араните;
Мамсвир, от който са армените или амените;
Евилат, от който са гимнософистите,
Зиези, от който са българите.
Този хронограф демонстрира две особености. Първата особеност е, че най-древните народи са поставени в началото, а към края стоят народи, появили се в полезрението на хронистите по-късно. Втората особеност е, че народи които имат сходна култура и заемат съседни територии са групирани близо един до друг. От тези наблюдения може да се заключи, че българите и гимнософистите са станали известни на латинските хронисти в по-късно време, най-вероятно през ранното средновековие, от когато съществува термина “гимнософисти” или още
нагомъдреци. Това са всъщност брахманите (brahman - gimnosophist), част от населението на днешна Северна Индия. Ако се вярва на втората тенденция в хронографа, вероятно между древните българи и брахманите има не само временна, но и териториална близост.
В последните 250 години в науката са изказани около 20-ина становища за произхода на българите и тяхното прародина.Това изобилие от хипотези говори поне за две неща: или подходът при решаване на проблема е погрешен, или коренът на българите е толково древен, че прави възможни всякакви предположения. Според повечето от тях, произходът на нашите прадеди варира от тюрко-алтайски до памиро-фергански и ирански, и от североиндийски и западнокитайски до славянски.Голям интерес за учените представляват старокитайските източници, които за съжаление все още са недостъпни за нас. В тях има сведения за народа бо-гор, или болор, който древнокитайските автори сочат в районите западно от Тибет. Посоката най-общо съвпада с лансираната теза за Памирско-Хиндокушкия регион, където се предполага, че са най-старите местоживелища на древните бълга-ри.Това становище намира подкрепа и в староарменската география “Ашкарацуйц”, съставена от Мовсес Хоренаций през VІІ в. Според познавача на този паметник акад. С. Емерян, “Ашкарацуйц” именува обитателите на района в Памир-Хиндокуш като булх (по всяка вероятност арменското име на древните българи). Сведението се допълва от описанието на арабския пътешественик ал-Истахри, който пише, че “древния Богог ” се намира недалеч от земите на тохарите, а южно от тях са индийците от днешен Кашмир.Казаното дотук сериозно опонира на застъпената в нашата историография теза за тюркско-алтайския произход на българите, който определя като тяхна праро-дина земите на Западен Сибир. В езиково и антропологическо отноше-ние, това становище определя българите като родствени на тюрките. Впрочем, така отчасти и по наша вина, сме представени в някои авторитетни западни енциклопедии. По-важното в случая е, че всички предположения, свързани с тюрко-алтайския произход, привеждат като доказателства само умозрителни и косвени данни и нито един безспорен факт.За разгадаването произхода на един древен народ съществена помощ оказва определянето рода и семейството на езика му. Старата теза за тюркс-кия произход на древнобългарския език е сериозно оспорена от някои езиковеди като Ж. Дьони, Цв. Тафра-джийска и О. Притцак. По оцелели реликти в старобългарския език и камени надписи от орхонски и фергански произход, както и изследва-нията върху предкирилската руническа писменост, се откриват наистина не малко тюркски заемки. Но за средата и обкръжението, в което живеят нашите прадеди, това е нормално. Според някои езико-веди старобългарският език най-много се доближава до иранската група езици от памиро-ферганския регион. За това свидетелстват имена и думи в нашия език като:Бузан,Вунд,Аспарух,Тервел,Крум,Расате,
бати,кака,куче,кръчма,кърчаг,стрина,кунки,хубав,чунким и още много други, чийто ирански корен е лесно доказуем.
Може би старите афгански надписи биха ни помогнали в разчи-тането на старобългарските езици, но след завладяването на тези земи от арабите всички местни паметници са поголовно унищожени.Етни-ческото име “България” и “българи” е интерпретирано чрез десетки, често пъти съвсем неподходящи,тълкувания. Мнозина самозвани ”изследователи” без необходимата подготовка, имат вредния навик да обявяват твърде странните си хипотези за доказани факти.На сегашния етап проучванията навеждат на следните изводи, които изглеждат най-вероятни:
Прародина на древните българи е района на реките АмуДаря и СърДаря,северните склонове на планините Памир и Хиндокуш /древния Имеон/ страната Балхара, известна още с гръцкото име Бактрия .Известна е като страната на хилядата градове,построени от камък,където са процъфтявали търговията, земе-делието и скотовъд-ството.Военното изкуство на бактрийците /балхите/ е това, с което те превъзхождат околните народи и стои в основата на империята,която те създават.Развъжданите от тях бойни коне били толкова ценени,че заради тях китайците водят няколко войни с Бактрия за да ги придо-бият.Един от царете на балхите Кардама завоюва Индия и основава известната династия на Кардамитите.През 324 г. пр.Хр. войските на Александър Македонски разбиват бактрийците и покоряват Бактрия.
Александър толкова харесва местните жени,че се оженва за красави-цата Роксана,от която има син.Освен това чрез масова брачна церемо-ния той оженил около 10000 свои войници за местни девойки.След смъртта на Ал.Македонски Балхара /Бактрия/ израства като най-силна-та държава в региона.Съседи на българите са били на запад персите,а на изток скитите.Присъствието на древните българи в района на няко-гашната Бактрия е отбелязан в една или друга форма в писанията на почти всички източни народи.Арменците са отбелязали при Памир народа Булх,индийците го упоменават като Балхики,китайците като народа Боло и т н.
По-късно като следствие от непрекъснатите нападения на околните номадски племена част от българите живеещи при Имеон започват да се преселват на запад.Ето как е описано едно от късните им преселения в хрониката на Михаил Сирийски.”В това време потеглиха трима братя от Вътрешна Скития/днешна средна Азия/,водейки със себе си 30000 скити.Те изминаха един път от 65 дни от клисурите на планината Имеон.Пътуваха зимно време,за да намират вода и стигнаха реката Танаис /Дон/,която изтича от езерото Мантиос и се влива в Понтийско /Черно/ море.Когато те достигнаха границите Ромейски,един от братята,наречен Булгариос взе 10000 души и се отдели от братята си.Тези скити бяха наречени от ромейте българи”.Не е известно кога точно е станало първото голямо преселение на българите от Азия към Европа,но то вероятно е било,както личи от арменските хроники в началото на втори век.Те са заселили значителни територии в Кавказ и полетата на север от него.Техните племена се именуват по имената на реките около които са били заселени-Купи-булгар-по старото име на р.Кубан,Кучи-булгар-на р. Днепър,Чдар-болкар-по името на една река в днешна Грузия и Оногхондор-блгар-главното на рода Дуло,владетел-ско българско племе.
Трябва да се отбележи, че откритата в подножията на Памир и Хиндукуш древна българска цивилизация оголва до краен предел и някои волни или неволни погрешности на досегашната историческа наука и особено заблудата да се представят древните българи на Аспарух като ниско цивилизовано номадско племе, която и до днес шества из българските учебници.
Народът,който е излязъл някога от “Страната на хилядата градо-ве”/Балхара при Имеон/ и по своя път е създал градовете Булкар Балк
и Балх, а също селището Балхар при Кавказ, а след това и градовете Велики Болгар и Биляр край Волга и не на последно място огромната Плиска, не е бил номадски народ. Но трудностите,които той несъмне-но е изпитал след своето преселение към Кавказ, където тепърва е трябвало да си създава постоянни селища може би са довели до това, че една част от него временно е останала извън новозаселените от него кавказки градове в обкръжението на съседните с Кавказ номадски племена и може би това е имал предвид сирийският хронист Захарий Ритор, когато при описанието на кавказките българи първо ги поставя на първо място пред народите, които имат градове, а след това споме-нава тяхното име и сред народите, които лагеруват в палатки.А това позволява да си обясним на какво се дължи това, че за разлика от някои съвременни с тях племена като готите и франките, които след заселва-нето си в старите римски земи са попаднали под силното влияние на римските държавни традиции, българите на Аспарух са изградили своята държава без никакво пряко или косвено подражание на визан-тийската държавна система. а по свой напълно самостоятелен път. Причината за това се корени несъмнено във факта, че древните българи са имали своя държавна уредба още преди да се заселят в балканските земи,поради което те не са изпитвали никаква реална потребност да се учат на държавен живот от съседната Византийска империя. За това колко самостоятелни са били някогашните българи в своя държавен живот говори показателният факт, че в оставените от тях през девети век каменни надписи са открити над 30 техни собствени звания и титли и само два епизодични случая на употреба на византийски титли–спатар и кандидат.
Един от най-важните източници за ранната история на българите е “Именикът на българските канове”. Текстът на този интересен документ е разкрит от руския учен А. Попов през 1866 г. сред един по-голям ръкопис,който носи името “Летописец Елински и Римски”. В него са изложени четирите книги “Царства” от Библията, а интерсуващият ни текст на “Именика” е поставен след четвърта книга.Пълният текст на “Именика”гласи:
Авитохол живя 300 г.А родът му бе Дуло.Годината му ДИЛОМ ТВИРЕМ.
Ирник живя 150 г.Родът му бе Дуло.Годината му ДИЛОМ ТВИРЕМ.
Гостун-този беше наместник.Родът му бе Ерми.Годината му ДОКС ТВИРЕМ.
Коурт държа 60 г.Родът му бе Дуло.Годината му ШЕГОР ВЕЧЕМ.
Безмер-3 г.Родът му бе Дуло. Годината му ШЕГОР ВЕЧЕМ.
Тези пет князе царуваха 515 г. от другата страна на Дунава с остригани глави.А след това дойде Исперих от тази страна на Дунава,както е и до сега.
Исперих-61 г. Родът му бе Дуло. Годината му ВЕРЕНИ АЛЕМ.
Тервел-21 г. Родът му бе Дуло. Годината му ТЕКУ ЧИТЕМ.
Твирем-28 г. . Родът му бе Дуло. Годината му ДВАН ШЕХТЕМ.
Севар-15 г. . Родът му бе Дуло. Годината му ТОХ АЛТОМ.
Кормисош-17 г.Родът му бе Вокил. Годината му ШЕГОР ТВИРЕМ.Този княз измени рода Дулов,сиреч вихтун.
Винех-7 г.Родът му бе Вокил. Годината му ШЕГОР АЛТЕМ.
Телец-3 г. Родът му бе Угаин. Годината му СОМОР АЛТЕМ.
Умор-40 дни. Родът му бе Вокил. Годината му ДИЛОМ ТУТОМ.
Първите упоменати владетели в “Именика” са Авитохол и Ирник, дълго време са отъждествявани с хунския владетел Атила и синът му Ирнак. Като години на управление за първия са посочени 300, а на втория - 150.Същите очевидно са легендарни и визират по-скоро управлението на династия (или род). В случая за нас по-важно е указа-ното начало на българската държавност. Според “Именика” то се поставя в 165 г., от което време до преминаването на река Дунав от Аспарух са изминали 515 години. Ако приемем данните или част от тях за достоверни, те сочат онова историческо време, в което българите вероятно устройват първата си самостоятелна държава. Къде е станало това е трудно да се каже, но по всяка вероятност тази територия се локализира северно от Кавказ между Черно и Каспийско море. Север-ната му граница е трудно определима, но може да се допусне, че дости-га до средното течение на реките Дон и Волга.В така посочения регион българите достигат след като напускат първоначалните си обиталища в Памир и Хиндокуш около планината Имеон.
Последните изследвания на “Именика” показват,че той е написан по времето на кан Умор,във връзка с 600 годишнината от основаване на българската държава в Европа.
За нас българите особен интерес представлява откритата наскоро в един литовски летопис легенда за произхода на родоначалника на българите Авитохол.В нея се казва:”Ромул и Рем –основателите на Рим-са отхранени от върчица,Парис сина на Приам и троянски княз бил отхранен в пущинака от една женска мечка.Също така и малкото князче мисикийско,сиреч българско беше откърмено от сърна,след като е било отнесено в горския пущинак за да загине” Действително името Авитохол съдържа две старинни източни думи- АВИ-сърна и ТОХОЛ-син,които се срещат и до днес в района на Памир /Имеон/.Взети заедно тези две думи означават ЕЛЕНОВ СИН /син на сърна/.
Докато обитават земите северно от Кавказ, част от българите са увлечени от придвижващите се с голяма сила към Европа хуни (ІІ в. сл.Хр.). По тази причина старите автори често пъти не разпознават българите като различни от хуните и ги отъждествявят с тях. Зенитът на хунската мощ е по времето на Атила “Бичът Божи”, който създава огромна империя, чието ядро се намира в земите на Панония (дн. Унгария). След претърпяното поражение при Каталунските поля (днес Източна Франция) през 451 г. от западноримския пълководец Аеций, хунският военен съюз постепенно се разпада.Между напусналите го са и българите, по-голямата част от които се завръщат по родните си места.Век преди това се появява още едно известие за ранните българи и тяхното име.За Кавказкия период от историята на древните българи съобщава и византийския автор Захари Ритор:“Отвъд Каспийските врати пише той са бургарите със свой език, народ езически и варвар-ски; те имат и градове” . Интерес предизвикват думите “те имат и градове”. По-нататък Захарий Ритор споменава, че другите изброени от него народи живеят в юрти. Това е важно известие, което се потвърж-дава и от археологически проучвания, според които българите са полуотседнал народ, познаващ земеделието,занаятите, металургията и строителството. Като вид стопанска дейност нито едно от тях не е присъщо на номадските народи, които постоянно чергаруват, следвай-ки стадата си в търсене на паша. Живеенето в градове предполага строеж на градове, а това е умение, което българите очевидно добре познават. За него ни дават представа монументалните строежи в Североизточна България от VІІ и VІІІ в. Самопонятно е, че това не са умения, които лесно се усвояват, а и не съответстват на обичайното по тези земи строителство от предаспаруховия период, за да допуснем, че са усвоени в новата им родина.Вероятно след преселението в района на север от Кавказ (около средата на ІІ в. сл.Хр.) започва и трайното етническо стабилизиране на българите . Трябва да се подчертае, че в онази епоха и регион не може и дума да става за някаква етническа, езикова и расова хомогенност. Взаимовлиянията в областта на културата,религията, езика, бита и нравите са обичайни за всички живеещи в района народи. Дори имената им не са съвсем сигурни, поради лошата осведоменост на основните ни информатори. Византийските автори често пъти произволно определят народите от изтока като “уной” (хуни), поради популярността на хуните и сравнителната близост във военното им поведение с народите от Севернокавказкия регион. Дори най-авторитетния историк на VІ в. - Прокопой Кесарийски, пише, че хунският владетел имал двама сина Утигур и Кутригур, които навсякъде другаде срещаме като етноними на две български племена.За самите китайци, които са историческите първооткриватели на хуните и в чийто хроники се срещат данни
за тях от ХХ в. пр.Хр до VІІ в. сл.Хр., названието “хун-ну” означава “чужденци” или “варвари, идващи от север”, а не конкретно назован народ. С други думи, китайските източници ги сочат като група народи (или племена) с враждебно поведение спрямо “Поднебесната империя” (Китай), заради които била изградена прочутата “Китайска стена”.До ІV в. данните за нашите прадеди са изключително редки, което затруд-
нява съставянето на каквато и да било прегледна история за това време. Едва след доближаването им до стратегически важния за Византия
Кримски полуостров, българите влизат в полезрението на византий-ците, които започват все по-често да пишат за тях. Така става известно, че по искане на император Зинон в 480 г. български отряди са поканени като съюзници във войната срещу готите. През целия период на Ранното средновековие българите се славят като отлични войни, предпочитани като съюзници и от други народи.Друго съобщение споменава съвместна византийско-българска акция срещу готите през 488 г. Единадесет години по-късно българите са представени вече като врагове на империята, които нападат земите й около р. Цурта. По време на тези нападения (края на V в.) започва и най-ранното заселване на българите на Балканския полуостров . За това ранно преселение свидетелства и Манасиевата летопис (от ХІV в.), според която по времето на император Анастасий І (491-518) българите се заселват “от Бдин (дн.Видин) до Долната земя (днес Македония)” .Честото участие в конфликтите между византийци, гепиди и готи дава възможност на българите да опознаят значителни части от Балканския полуостров, което подсилва желанието и на останалите българи да ги последват на Балканите. През 512 г. император Анастасий І изгражда известната “Дълга стена” между Крепостите Деркос и Силимврия именно с цел да предпази столицата от техните нападения.Българи обитават и земите на днешна Унгария, които остават там след разпадането на хунския съюз. За участието им във войната срещу остготския военачалник Тотила в средата на VІ в. научаваме от няколко византийски източници. Същевременно нападат и Тракия. Тези и други подобни сведения показват, че много преди идването на кан-Аспаруховите българи, нашите прадеди вече са заели определени теротории на Балканите.За периода преди създаването на “Стара, велика България” в 632 или 635 г. знаем твърде малко.
Като особено важен източник за възстановяването на истината за нашите предци- българите, е издадената в Оренбург, Русия, три­томна история: Бахши Иман, Джагфар тарихи”(историята на Джагфар),Свод болгарских летописей, том І, 1993; том ІІ, 1994 и том ІІІ, 1997 г. Тези източници съдържат важни сведения за писмените знаци на старите Българи. Проведените по историята на Джагфар сравнителни анализи с известните артефакти и други писмени сведения, показа че той е достатъчно достоверен и изяснява части от историята на българите, неизвестни досега от други източници.От там става известно как се е зародил родът Дуло.-“кан Артан, син на Кубар… забранил търговията...неговото управление било жестоко и разбойническо, поради което го намразили… загинал в 150 г.от н.е. при единолично сражение (по настояване на българските тархани и дори и неговата сестра) с наетият от него на българска служба хунски военноначалник Агарджа…сестрата на кан Артан, след неговата смърт, се омъжила за Агарджа, а българските тархани го провъзгласили за кан…” /том ІІІ. Стр. 89-90/. Така възникнало началото на рода Дуло . След този брак, представители на хунски родове добиват правото на участие със свои представители в основния държавен орган на българската държава - “Кинеш”.
Сигурно е,че понякога българите участвуват в държавите на хуни, тюрки, авари, тъй като не успяват да се обединят.Държавните обединения, които самите те създават за по-дълъг и по-къс период от време, могат да се определят с използвания в европейската историография термин chiefdom. Същият има смисъл на “ранен тип държава, начело с предводител”. Той притежава ограничени правомощия, тъй като е зависим от могъщи кланове (родове), които постоянно настояват за войни, чрез които да придобиват плячка. Често пъти временни обединения на няколко племена приемат за водач един силен род, чийто епоним дава името на племето.Такъв древен род при българите е Дуло, а негови потомци са Кубрат, Аспарух и Тервел.
Като се проследява хронологията на артефактите и масивите от писмените знаци на старите българи,се стига до констатации и заключения, че би могло с определена степен на сигурност да се представи този проблем на вниманието,както на българската, така и на международната научна общественост. Обект на изследване е периодът ІІ в. пр.н.е. - VІІ в. от н.е. Някой от по-важните източници, които се ползват, са -Джагфар тарихи” /1/ и археологическите публикации за средна Азия и източна Европа.
Къде е била столицата на Велика България на кан Кубрат?
Според "Български летописи - Д.Т." /1, том І, стр. 16-17 и том ІІІ, стр. 96-97/ кан Кубрат е имал брат,Органа-Шамбат, на който преотстъпил столицата Кан-Балин. Това естанало след завръщането на Шамбат от неговите вла­дения в централна Европа,държавата ДУЛОБА. Народният Събор не бил напълно съгласен с това решение на Кубрат, а обществените кръгове започнали вместо името на Шамбат, да употребяват нарицателното “КИЙ”, което означавало “отхвърлен”. По този начин те изразявали отрицанието си спрямо Шамбат, който в годините на управление на Дулоба,нарушил принципа за единоначалие и подчинение на обща държавна политика.От там произлиза и наименованието “Киев”, което в Константин Багрянородни е наименовано “Самбатас” т.е. градът на Шамбат. При наличието на такова сведение, столицата на кан Кубрат, би следвало да се търси в близост до неговия погребален комплекс и намерените там съкровища. Археологическите обекти, в които са намерени съкровищата на кан Кубрат, са два - обект,(до селището със сегашно наименование Малая Першчепина) и обект, (до селището Романовская на р. Дон). И двата обекта имат погребален характер. Това създава недоумение всред изследователите, а някои от тях стигат до заключението, че е имало двама владетели с име Кубрат. Всъщност единият от тях е заличеният от историографията Шамбат, братът на кан Кубрат, владетелят на държавата ДУЛОБА в централна Европа. Това означава, че съкрови-щето, намерено в погребалния комплекс,който е в близост до Киев е на българския кан Шамбат.Някъде близо до другото съкровище,би след-вало да е била столицата на кан Кубрат.
Сериозно внимание заслужава и археологически установеният факт, че кан Кубрат има два пръстена-печати с различен графически образ!? Не са ли всъщност това печатите на кан Кубрат и на неговия брат Шамбат,владетелят на държавата ДУЛОБА в централна Европа представян в съвремената европейска историография под името “САМО” като “ФРАНКСКИ ТЪРГОВЕЦ”, а в руската историография, като “СЛАВЯНСКИ ВОЖД”? Общото становище е, че Българските владетели са имали само по един пръстен-печат, който не им е изработван във вражеските работилници на Византия, а от български майстори на ювелирното изкуство, съгласувано с членовете на Държавния съвет. Този ПРЪСТЕН-ДЪРЖАВЕН ПЕЧАТ е стоял в края на всички императивни послания на Владетелят на Българите.
Споменатите по-горе “Български летописи” дават възможност да се възстанови династическата последователност на българските владетели от ІХ в.пр.н.е. до ІХ в. сл.н.е. В различните фази от времето българската държава е била известна под различни наименования : Сарматия, Кушанско царство – на името на кан Кашан,Алания – на името на кан Алан. В други сведения старите хронисти са я о тбеляз-вали с имената на нейните съюзници: Росомони = Уруси=Масагети,
Котраги, Хуни. По-подробно засегнатите тук проблеми са представени в книгата “Писмените знаци на Българите – ретроспекция на цивилизацията”.
Тази широко разпространена практика сред евразийските народи дава отговор на въпроса, защо в едно и също време българите се сочат като съюзници и врагове на империята. Отговорът се крие в това, че носят различни етноними и се управляват от различни владетели.
Периодът преди създаването на кан-Кубратова България съвпада с посочените в “Именика” години - 300 на Авитохол и 150 на Ирник. Пак опирайки се на “Именика” се изчислява, че вторият период достига до 608 г.,когато за две години управлява “ наместникът Гостун”. Трудно е да се каже, защо наместикът е от рода Ерми, а не от древния род Дуло. Не е ясно освен това, чий наместник е Гостун - на аварите или на хуните?Във всеки случай, не остава съмнение, че по това време българите са под чужда зависимост.През VІ - началото на VІІ в. фактори в обитаваните от българите райони са западните тюрки и аварите.Последните се появяват в Европа през 588 г. като наследници на жужаните от великата централоазиатска империя Жуан-жуан. Аварите също не са хомогенен народ. Както и други техни евразийски съвременици те са смес от множество племена, които говорят тюрко-монголски езици. Византия се опитва неведнъж да ги използва срещу хуните от Причерноморието, които застрашават владенията й в Кримския полуостров.През 631-632 г. в Аварския каганат избухват междуособици, в които дейно участие вземат и няколко знатни български родове. За близостта и връзките между авари и българи пише през Х в. патриарх Николай Мистик в писмата си до цар Симеон. В каганата българите се ползват с толерантността на аварите, които зачитат правото им на език, бит, религия и самоопределение.
Описаните дотук събития засягат предимно западните българи. По-различна е съдбата на източните българи, които все още обитават Меотидската област между Черно и Каспийско море и се намират под властта на тюрките. Според византийския историк Михаил Сирийски между 582-602 г. част от българите се преселват в Долна Мизия и Дакия. Това съобщение още веднъж потвърждава, че много преди 680 г. от Бдин до Охрид, в днешна Джобруджа и Влашката низина вече има български поселения. На тях по-късно се опира кан Аспарух и създава основите на Дунавска България.Слабо документираният период от историята на старите българи завършва през 632 г. когато е отхвърлена зависимостта от западните тюрки и кан Кубрат поставя началото на последното държавно обединение от преддунавския период.
В края на седемдесетте години на 7-век държавата на кан Кубрат е подложена от изток на непрекъснати нападения от страна на могъщото хазарско племе.Това са същите хазари, при които братята Кирил и Методий извършват една от своите мисии с цел да ги приобщят към християнската вяра.За съжаление не успяват.По-късно хазарите приемат като своя държавна религия Юдеизма.Техни съвременни наследници са евреите-ешкенази,които разпръснати по по целия свят го управляват чрез финансовата си и политическа мощ.
Във връзка с братятя Кирил и Методий е интересно да се кажат няколко думи за техния етнически произход.Прието е,че братята са по произход гърци,синове на византийския управител на Солун и майка славянка.Според изказаната напоследък и добре обоснована от Маргаритов М., А. Маргаритоф-Хофер, Е. фон Сулмтал. /За Кирил и Методий. Изд. Тангра ТаНакРа,София, 1999/.хипотеза братята Кирил и Методий са внуци на български болярин, приближен на оногурския владетелски двор в Плиска и емигрирал във Византия по времето на кан Телериг. Важен извод от тази хипотеза е, че глаголицата е създадена поне 6-7 години преди Моравската мисия на братята и е била предназначена за ползване от населението на България.Това се потвърждава и от факта,че братята са пътували и престояли известно време в Брегалнишката област,вероятно по договорка с българския княз Борис I
Според написаното в “Джагфар тарихи”под натиска на хазарите в българската държава възникват противоречия между синовете-наследници на кан Кубрат.Престолонаследникът кан Бат Баян е бил вероятно склонен да стане васал на хазарите.С това не са били съгласни останалите братя и чичо им Органа.Той заедно с третия син Аспарух предприемат военни действия срещу Бат Баян.Подпомогнат от хазарите Бат Баян успява да отблъсне нападението,но той и останалите под негово управление българи остават под върховенството на хазарската държава и постепенно са асимилирани от нея.Междувре-менно Органа умира,а Аспарух начело на основното българско племе оногхондурите се изтегля на запад,запазвайки част от бащините си те-риторий до р.Днепър и се укрепява в Онгъла.С това Аспарух премества средището на сараката (древнобългарско название за държава и войска) в западна посока, без да къса връзката с държавното обединeние на покойния си баща.Вземайки под внимание тези данни, които са видими и лесно проверими, трябва да се скъса с неоправдано подценяващото древната ни история становище, че началото на България е поставено през 681 г.
Вторият син на кан Кубрат,Котраг заедно с водените от него българи се установява в поречието на реките Волга и Кама,като основава най-голямата по територия българска държава-ВОЛЖКА БЪЛГАРИЯ.По късно волжките българи приемат исляма,водят непрекъснати войни за оцеляване с татарската “Златна орда” и по-късно с Руската държава.Покорени са окончателно през 16 в. от руския цар Иван IV-Грозни.Вследствие на това 500-тин знатни български фамилии приемат християнството и се вливат в аристокрацията на руската държава.Между техните потомци са много от изтъкнатите руски пълководци,писатели,боляри и даже царската фамилия на Романови.Такива са Суворови,Котузови,Тургеневи,Елцини ,Ахматови и редица други.
По-малките братя-синове на Кубрат се заселват в Панония,откъдето по-късно Кубер се установява в Македония,където създава своя държава ,паралелно с тази на Аспарух.В началото на 9-ти век двете държави на Аспарух и Кубер се обединяват.Другият брат Алцек след много странствания достига до Италия ,където и до сега се откриват фамилии и местности с името на неговите българи.


Ще завърша с думите на великия българин Паисий Хилендарски:Българино,знай своя род и език и не се срами да се наричаш българин,защото и ний сме дали нещо на света!

Л и т е р а т у р а

Бакалов, Г . Историографски проблеми около ранната история на евразийските българи. // Български
векове, 2, 2000.
Бакалов, Г . Отново за хипотезите около произхода на българите. //Български векове, 3, 2001.
Бешевлиев, В . Първобългарите. Бит и култура. София, 1981.
Българи и арменци . ИК Тангра-ТанНакРа, София, 2003.
Българите. Атлас ИК Тангра-ТанНакРа, София, 2001.
Вернер, Й. Погребалната находка от Малая Перешчепина и Кубрат – хан на прабългарите. София,1988.
Добрев, П. Прабългарите. Произход, език, култура. София, 1991.
Добрев, П. Каменните надписи на прабългарите. София, 1992.
Добрев, П., Добрева, М. Древнобългарска епиграфика. ИК Тангра-ТанНакРа, София, 2001.
Добрев, П . Произход и прародина на българите в светлината на комплексни данни. //Български векове, 1,
1999.
Дуйчев, Ив. Именикът на първобългарските ханове и българската държавна традиция. //Векове, 1, 1973.
История на Българите. Т.І. От древността до 1600 г. София, 2003.
Москов, М . Именик на българските ханове (ново тълкуване). София, 1988.
Подбрани извори за българската история . Древните Българи и земите на Балканския полуостров до VІІ
век. Т.І. София, 2002.
Проблеми на прабългарската история и култура. София, 1989.
Степанов, Цв . Светът на средновековните българи. Между реалното и въображаемото. Фотоника, София,

WWW.sarakt.org ,http.protobulgarians.com