За македонцките работи 2

 

Изминалите 30 г. от обявява независимостта на Македония и особено времето след подписване на „Договора за приятелство между България и Македония“ показаха дълбокото разслоение на македонското общество.Могат да се отделят три основни,почти съизмерими части от населението на тази измислена държава, по отношението им към България и българите.

Първата е съставена от изявени националисти и шовинисти,които свирепо защитават древните корени на македонскиот народ,обявяват го за майката на всички народи,заявяват,че всичко в света е тръгнало от македонците,а всички останали народи се опитват да крадат македонската идентичност и древност.Особено негативно и пренебрежително е отношението им към България и българите.За тях те са фашисти,татари,окупатори ,убийци на македонскиот народ и крадци на неговата велика история и идентичност.Те обявяват всички исторически факти и доказателства за българския им произход за фалшификати,като отхвърлят и световно приетите исторически истини.Истината е само една и тя е македонската.Голямата част от тези македонци са относително млади,възпитани от сърбоманската пропаганда в антибългарски дух и омраза.Те се изявяват във форумите като екстремни шовинисти и българомразци.С тях е безмислено да се спори,защото всяка нормална човешка логика им е неприсъща.Само една малка част от тях,които са по-умни и честни от останалите, могат да бъдат заразени от бацила на истината и след една дълга и мъчителна човешка агония да осъзнаят българската си същност.Други от тях, по-възрастни или на високи постове в обществените структури , научни работници и бюрократи,познават много добре истинския си произход ,но поддържат яростно статуквото,поради изгода и личен просперитет.Докато държането на първите е донякъде обяснимо,то за вторите няма никакво морално оправдание.

Втората част от населението е българофилска,познаваща истината за българския си произход от родители,дядовци и баби или осъзнали го от косвени доказателства.Те харесват България и българите,даже много от тях се чувстват българи,но поради страх от репреси и загуба на работа и дискомфорт се обявяват за македонци.Те чакат някаква промяна на обстоятелствата,която да гарантира статута им на българи,за да се обявят открито за такива.Появата на български организации, основани от смели и решителни македонски българи,както и осезаемата подкрепа на тяхната работа от страна на България и нейните институции,ще окуражи много от българофилите да се обявят открито за българи.Колкото България се държи по-достойно и настъпателно в отношенията си с македонската държава,толкова повече македонци ще се обявяват открито за българи.Впрочем,това е единственият правилен път за отстояване на българските интереси в Македония и ако не за нейната ребългаризация,то поне за достигане на едно приятелско ниво на взаимоотношения между двете,сега разделени общества на един народ.

Третата част от населението на Македония се състои от хора,за които национал-ността не е най-съществения фактор на съществуването им.Те могат да бъдат еднакво добри македонци,югословени,сърби или българи.Това за какви се обявяват зависи най-вече от материалната им осигуреност и комфорт на тях и техните семейства.Те са оная част от населението,която навремето Стоян Новакович обявяваше за флотантна маса, макар че тогава населението на Македония в голямото си мнозинство се смяташе за българско.Сега, вследствие на многогодишното сръбско влияние,такава флотантна маса съществува.Тя с носталгия си спомня за Титова Югославия и самочувствието и превъз-ходството на югославяните над останалите балканци.Те ще припознаят България ,тога-ва,когато българите достигнат един висок стандарт на развитие и живот,недостижим за хората от сегашна Македония.

„Картаген трябва да се разруши“ или „Картаген трябва да се унищожи“ е крил-ата фраза на римския политик Марк Порций Катон Стари, консул през 195 и цензор през 184 година пр.н.е.В последните години на Пуническите войни Катон винаги завър-шва речите си в Римския сенат с тези думи „Освен това мисля, че Картаген трябва да се разруши.“Македонизмът трябва да се разруши и унищожи!Така трябва да завършваме, ние българите,всяко свое  изказване по повод на Северна Македония,защото това гнусно,злобно,нехуманно и антибългарско творение на сърбокомунизма е срамно и унизително за 21 век!

 

Българи-ренегати,българомразци

 

=

БЪЛГАРИ-РЕНЕГАТИ,БЪЛГАРОМРАЗЦИ

 

Всеки народ има своите добри и лоши представители.С първите той се гордее пред света и ги дава за пример на младите поколения.Вторите презира и определя като най-отвратителната и продажна част на своето общество.И българският народ е родил велики личности-поети,писатели,

учени,художници,оперни певци и др. , които го представят пред света в най-добра светлина.Има обаче и българи,по-скоро антибългари,които със своите действия и отношение към България предизвикват само срам и отвращени у нормалните и трезвомислещи българи.Ще си припомним за някои от тях ,защото знанието за добрите и лошите е поука за бъдещето на един народ.

 

1.Йован Бабунски, сърбомански войвода

Йован Стоилков Стойков(на сръбски:Јован Стојковић Бабунски или Jovan Stojković Babunski; на македонска литературна норма:Јован Стојковиќ Бабунски), известен повече като Йован Бабунски, е македонски сърбоманин, един от основните войводи на Сръбската въоръжена пропаганда в Македония в началото на XX век.

Йован Стойков е роден през 25 декември 1878 година в Мартолци в областта Азот. Псевдонимът му Бабунски произлиза от името на планината Бабуна. Учи в продължение на две години в село Оморани, след което на десетгодишна възраст баща му го записва във Велеш-кото българско училище, където учи една година. По-късно учи в българските училища във Войница и Богомила, като завършва четвърто отделение.По-късно заради тежкото материално положение баща му го изпраща в Белград, където учи в гимназия като стипендиант на дружес-твото„Свети Сава“. В „Свети Сава“ личен настойник му е Милош Мил-оевич. В 1891 година влиза в семинарията, а след затварянето ѝ в 1892 година учи във Валево, където завършва местната гимназия. Записва се в педагогическо училище в Ниш, където учи два класа и след това завършва педагогическото училище в Белград.Стойков се връща

 в Македония като завършен сърбоманин и става сръбски учител в Теово. През 1900 година става учител в село Богомила, известно като едно от първите селища, поддали се на сръбската пропаганда в областта и свърталище на четата на сърбомана Григор Соколович. След добрата школовка на Йован Бабунски из сръбските гимназии той е един от основните пропагандатори на сръбството  Македония. Поради шпиони-  ране в полза на османските власти Георги Сугаревликвидира брата и бащата на Бабунски. След Илинденско-Преображенското въстание в 1903 година Бабунски бяга в Сърбия. В 1905 година формира чета от 35 души във Враня и на 26 март минава границата и след 15 дена стига във Велешко. Семейството му се преселва в Белград, където Бабунски купува къща.^[Четата на Бабунски действа във Велешко и Поречието

заедно с четите на Тренко Руянов,Глигор Соколов,Василие Търбич и Цено Марков. Бабунски води поредица сражения с четите на ВМОРО, водени от Иван Алябака,Блаже Биринчето,Стефан Димитров,Панчо Константинов и Георги Сугарев.

След Младотурската революция в 1908 година Бабунски се легали-зира, но през 1910 г. убива Петър Чупаров от ВМОРО. Преслед-ван е от османските власти, заловен и осъден на 10 години затвор, но успява да избяга в Сърбия.

През 1912 година по време на Балканската война Йован Бабунски е начело на сърбоманска чета, подпомагаща настъпващата сръбска вой-ска. Ранен е в крака по време на Кумановската битка и се лекува във Вранската болница. В 1913 година участва в потушаването на Тиквеш-кото въстание. След войната става секретар на Министарството на про-светата и църковните дела във Велес.Срещу Благовец на 1914 година четата на Бабунски избива и изхвърля във варницата в двора на църквата „Св. св. Константин и Елена“ в Разловци всичк свещеници и клисари от околните села, за които се подозирало, че са пробългарски настроени.

Веднага след избухването на Първата световна война през юли 1914 година отново застава начело на чета. Сражава се в Белград, където отбранява три дни железопътен мост на р.Сава. След края на мобили-зацията, четата му е включва в редовната армия. След разгрома на Сър-бия през ноември 1915 година отстъпва от Велешко със 122 френска дивизия. Сражава се на формирания Солунския фронт. В 1916 година е разположен южно от Преспанското езеро със задача да бло-кира пътя Корча–Лерин, което трябва да попречи на връзките между прогерман-ското атинско правителство и щабовете на Централните сили в Маке-дония. В края на войната се уволнява като поручик. Награден е с високи сръбски и френски военни отличия – Караджорджева звезда с мечове IV степен, два Почетни легиона, руски орден на Светия кръст ІV степен, английски военен орден, Бял орел с мечове, Златен и Сребърен медал за храброст.След възстановяването на сръбската власт във Вардарска Македо-ния през есента на 1918 година Бабунски е начело на голяма чета, която извършва убийството на много българи. Само в Тиквешко са убити по-казно около 30 души– свещеници, кметове, бивши учители и други– Иван Даскалов, кмет на Бегнище, поп Христо Мицев от Че-мерско, Петър Константинов, български учител в Ресава, Иван Пари-зов от Дибранец, кмет на Дреново и много други. На 15 ноември 1918 година четата му избива в Суровичево местните българи Гьока Митре-димев, Кръста Митредимев, Васил Гюшев, Никола Петрочанов и Гри-гор Милачев.

В края на 1919 година отрядът му е разформирован. Същевременно в отчета си до коменданта на Трета армейска област от януари 1920 г. Бабунски съобщава, че се е срещнал с Милан Георгиев, който току-що се е завърнал от София, където е разговарял с отговорни дейци на ВМРО. Те му съобщили, че са взели решение да отправят молба до сръбското правителството да им разреши автономно управление. Ако то не се съгласи, тогава ВМРО ще извоюва това с оръжие. Бабунски предупреждава коменданта, че ако правителството наистина се съгласи с подобно искане, това би било голям провал. Той умира през февруари 1920 година след кратко боледуване вследствие на контузия при падане от кон или според други източтици от грип. Според Иван Крайничанец умира от рана, нанесена му с нож от измъчвания от Бабунски български свещеник Иван Андов.^[Разкрития за злодействата във Велешко, публи-кувани в социалистическия вестник „Радничке новине“, карат властите да забранят избиванията на мирни граждани.

След смъртта на Бабунски, през октомври 1924 година край железопътната линия до село Теово е изграден негов паметник, който е разрушен от българските власти през 1941 г.

Правнук на Йован Бабунски е футболистът Бобан Бабунски.

 

2.Глигор Соколов, сръбски революционер

 

Григор Соколов Ламев (името се среща и като Глигор Ляме, на сръб-ски:Глигор Соколовић или Gligor Sokolović), наричан Небреговски, е македонски сърбоманин, сърбски войвода, бивш четник на Върховния комитет и войвода на Вътрешната македоно-одринска революционна организация,

Григор Лямев е роден около 1870 година в прилепското село Небрегово. Остава без образование и е самоук. Убива турчина Алия Абдулче и бяга в България. Влиза в четата на Димо Дедото и в 1895 година взима участие в Четническата акция на Македонския комитет.След акци-ята в 1897 година е четник приСтефан Павлов Кантарджията в Кратовско, в 1899 година действа в Неврокопско, а в 1900 година при Мирче Ацев в Прилепско. През 1902 година Глигор Соколов образува собствена чета в Прилепско, в която влизат Йордан Спасов, Стойче Блажев от Добрушево, Стоян Димитров от Долнени,Йоан Гьорев от Витолища, Толе Димов от Крушевица, Стефо Илиев от Забърчани и Димитър Янков от Растойца. На 11 май 1903 година турци убиват баща му Сокол на 70 годишна възраст. При избухването на Илинденско-Преображенското въстание Григор Соко-лов е четник в обединената чета на, Никола Пушкарев,Кръстю Лазаров,Димитър ГанчевАтанасМурджев, и други.

След разпра с войводата Мурджев Григор Соколов се отделя в самосто-ятелна чета. Негови четници тогава са Наум Марков, Йордан Северков и Коце Мъргушка от Дреновци, Илия Мочко от Прилеп, Йосиф от Бела църква и Илия Йованов. След разгрома на въстанието се опитва да влезе в България, където на границата от властите е направен опит четата да бъде обезоръжена. Групата оказва съпротива и Соколов е ранен, при което четата се изтегля обратно в Македония, откъдето почти веднага преминава в Сърбия. Все пак на сръбската граница те се предават и са обезоръжени във Враня. Там те са задържани и след това са прехвърлени в Белград, където престояват известно време в затвора. След освобождава-нето си разочарованият и изпаднал в безпътица Соколов се среща с орга-низатора на първите сръбски чети –Милорад Годжевац и попада под вли-янието му. Така той се присъединява към Сръбската въоръжена пропаганда в Македония и става неин активист. Организира чета от бивши четници, изгонени от ВМОРО за различни простъпки. В началото на 1904 година се среща със Стоян Донски и български емисари в Белград, които му предла-гат да се върне в България, но той отказва.^[7През лятото на 1904 година

Боби Стойчев, по поръчение на Борис Сарафов, дава достъп на Григор Лямев до куриерските служби на ВМОРО. През това време Лямев се представя за войвода, изпратен от мнимо македонско дружество в Ниш. Григор Лямев се укрепва в областта на Азот и Велешко, където действа заедно с войводата Йован Бабунски. През есента на 1904 година, след среща с Пере Тошев, Григор Соколов съдейства за освобождававането на Даме Груев, пленен от сърбоманския войвода Мицко Кръстев.По късно Григор Соколович елиминира войводите от ВМОРО Стефан Димитров,Панчо Константинов,Георги Ацев, а по негово нареждане е убит и войводата Петър Радев– Пашата.

След Хуриета Соколович живее предимно в Белград – до лятото на 1910 година, когато се завръща в Македония. Според някои данни Григор Соколв е убит на пътя от Прилеп за Небрегово през юли 1910 година от арнаутския терорист Шериф  (или Шукри), свързан с дееца на ВМОРО Петър Ацев. Според сръбския войвода Василие Търбич, който пристига на мястото на убийството, той е убит на път за село Присад, при чешмите в местността Манастирски ливади между селата Присад и Дабница. Убийци-те според него са Афуз Шукрия от Прилеп и Джемо Нуя от Шутево, Кичевско. Търбич смята, че зад тази акция стоят турските власти, чийто план е да я използват като повод да ограбят и съсипят богатите българи в Прилеп. Милан Матов пише, че убийството на Соколов е организирано от него, без знанието на Петър Ацев,а физическите убийци са българи– Нове Джемов от кичевското село Премка и негов приятел.

Най-възрастният син на Соколов, Андон, е доброволец в сръбската армия през Балканската война. Племенник на Григор Соколов е смятаният за баща на македонската литературна норма лингвист Блаже Конески.

Според Коста Църнушанов Глигор Соколов – Ляме е първообраз на антигероя от романа на Димитър Талев „Гласовете ви чувам“ Йосиф от Рапа.

 

 

3.Коте Христов, гръцки революционер

 

 

Константин (Коте) Христов Саров или Саровски, известен

в Гърция като Константинос  Котас или Котас Христу (на гръцки: Κωνσταντίνος Κώτας или Κώττας; Κώτας или Κώττας Χρήστου) e деец на Вътрешната македоно-одринска революционна организация, преминал на страната на гръцката въоръжена пропаганда и оглавил гъркоманска андартска чета в Македония.

Коте Христов е роден в 1863 година в костурското село Руля, разпо-ложено в областта Кореща. Остава без образование. През пролетта на 1898 година Коте заедно с Павле Киров (Павлос Киру) от село Желево излизат хайдути и начело на малка чета от Корещата се занимават с дребни напа-дения, кражби и убийства на бейове злодеи–Касъм бей,Хабедин бей от Костур, Нури бей от Хрупища, Джемал бей от Корча, Нури от Лерин и т.н. Коте е заловен от османските власти в село Писодер и осъден на затвор в Корча. Оттогава един от най-доверените хора на Коте е Спиро Преспанче-то.

След излизането на Коте от затвора през 1899 година с него се свързват ръководителят на Костурския революционен район на ВМОРО Павел Христов и главният районен агитатор Лазар Поптрайков и го прив-личат в редовете на организацията. Зедно с Васил Бекаров от село Желево, Нако от Шестово, Насо Йорлев от Апоскеп и Лечо Настев убиват турския злосторник Касъм бег. По-късно в групата влизат още Митре Влаха,Хрис-то Цветков и Демир от Кономлади, Ванчо от Дъмбени и Веле Илинчето от Илино.

Според костурчанинът учител Георги Райков Коте Христов Саровски „е бил инициатор да се откажат съселяните му от гръцката патриаршия и да признаят за духовен началник Българския Екзарх Йосиф I“.Също според Райков Коте прави опит да убие митрополит Филарет Костурски между Брезница и Руля, но владиката научава и избягва засадата.

Коте води чета на ВМОРО формирана през май 1900 година до пристигането на титулярния ѝ войвода Марко Лерински, като през сеп-тември Коте Христов се отцепва с 4 души и се връща в Костурско.При-чината за това е, че дълго време е подтикван от четника му Веле и от обида, че вече не е главен войвода. Коте обаче не се отказва от хайдуш-ките си навици и въпреки че получава заплата от организацията, продължа-ва да извършва несъгласувани с началството обири, нападения и изнуд-вания, с което излага революционното дело на риск. Върши също терорис-тични и куриерски задачи на организацията.

През октомври 1900 година е изпратен за България по таен канал, но в Горничево е направен неуспешен опит за ликвидиране на Коте и четни-ците му.През 1901 година е направен неуспешен опит за убийството му от Васил Чекаларов и Пандо Кляшев. В края на същата година с Коте се свър-зва митрополит Герман Костурски, който с пари го привлича на гръцка страна. Дава му редовна заплата от 10 лири, и по 2 за двата му сина, които заминават да учат в Атина.Според Георги Райков, Коте е подкупен от гръцкия битолски консул чрез Наумче Андреев, гръцкия учител Никола Джукела и Трайко Ландзак от Желево.

В началото на 1902 година Коте се явява на съд в Кономлади, където е осъден от костурското началство на ВМОРО на смърт, но Гоце Делчев го помилва след обещания да се поправи.Коте обаче продължава да не изпълнява нарежданията на организацията и през август 1902 година е направен нов опит за убийството му в село Ощима. Четата на Коте дава двама убити и двама ранени, но Коте се спасява невредим, а сподвижникът му Геле Търсиянски е заловен.

В края на август 1902 година пристигналият в Костурско войвода на Върховния македоно-одрински комитет полковник Анастас Янков след като не успява да спечели костурските ръководители на ВМОРО за вдигане на въстание се свързва с Коте и двамата правят планове за нападение срещу Лерин.Нападението обаче се осуетява след сигнал до турските власти от местния гръцки владика и отрядът на полковник Янков и Коте, разположен над Лерин се връща в село Смърдеш. Коте придружава Янков и при раздялата им за благодарност получава карабината на полковника, а част от четата му се присъединява към тази на Коте.През

април 1903 година въпреки съпротивата на Даме Груев и Лазар Поп-трайков смъртната присъда над Коте е потвърдена от костурското началство по настояване на Пандо Кляшев и Васил Чекаларов. Въпреки това при избухването на Илинденското въстаниеЛазар Поптрайков, начело на отряд от 600 души, се среща с Коте, опрощава го и го ангажира в обща-та борба. Коте Христов проваля подготвяното от Ангел Андреев нападение на Пъпли в самото начало на въстанието, но на 26 юли отряд от 200 въс-таници, начело с Ангел Андреев и Коте, напада силния турски гарнизон в Пъпли и след няколко дни обсада превзема селото. Коте се оттегля в своя район по Рулската река. След въстанието при него търси подслон войво-дата Спиро Олчев с двама четници, но Коте ги обезоръжава и обира.

Подслон при Коте потърсва и тежко раненият костурски началник Лазар Поптрайков, с когото Коте се е помирил по време на въстанието, но Коте, решил вече окончателно да премине на гръцка страна, му отрязва главата и я праща на костурския владика Каравангелис, от когото получава 50

лири. Четници на ВМОРО убиват брата и бащата на Коте в село Брезница. В началото на 1904 година Коте Христов е заловен от турската власт, но по ходатайство на Германос Каравангелис е освободен и остава легален в селото си.

Зимата на 1903 – 1904 година Коте прекарва в Атина при синовете си, които учат там с издействани от Каравангелис стипендии. През март 1904 година се завръща в Македония и заедно с Павле Киров от Желево и няколко души от влашкото село Писодер оформят база на гръцката пропаганда по Рулската река, в която посрещат първата гръцка чета, съставена от гръцки офицери, начело с Павлос Мелас.Коте започва да преследва изявените български дейци, но и продължава да разбойничест-ва– на 4 май убива Георги Трайков, български учител в село Търнава. В същия ден пребива жената на изявения български деец свещеник Търпо Поповски и лелята на Васил Чекаларов.

Съществуват няколко версии за залавянето и смъртта на Коте. Според Христо Силянов на 22 май в село Буф изтезава току-що завърналия се от Америка Петко Янев с цялото му семейство и обира всичките му донесени от гурбет пари. Обраният се оплаква на генерал-губернатора Хюсеин Хил-ми паша в Битоля и на чуждестранните консули в града. След настояване на английския консул Хилми паша обещава, че ще залови Коте и на 9 юни 1904 година войска обгражда Руля. Коте се предава без съпротива.Отве-ден е в Битоля, осъден е като разбойник и е обесен през сеп-тември 1905 година на Ат пазар в Битоля. Според друга версия той е пре-даден на турците от костурския владика Каравангелис, защото отказва да им помог-не да заловят приятеля му Митре Влаха и защото се колебаел дали да не се върне отново към българщината. Османският отряд, заловил Коте на 9 юни 1904 година, е воден от андартския капитан Павел Киров. Според гръцка дипломатическа документация Хилми паша лично е изтък-нал пред гръц-кия консул в Битоля Димитриос Калергис заслугите на Кара-вангелис за намирането и залавянето на Коте.Турците му предлагат да стане водач на потеря, но той отказва и впоследствие присъдата му е изпълнена на 27 септември 1905 година.

Според гръцки източници Коте Христов посреща смъртта си без-страшно и заявява пред множеството на български „Да живее Гърция. Свобода или смърт!“.Според Иван Битраков, деец на ВМОРО и негов съкилийник по това време, Коте Христов проявява голямо малодушие на бесилката, след като сам разбира, че е предаден от гръцка страна.

Един от синовете на Коте Христов –Сотир през 1912 година напуска без да завърши военното училище, в което учи на държавни разноски, и действа като андартски капитан в Преспанско.

След като родното село на Коте Руля попада в Гърция през 1912 година, гръцката власт го прекръщава на негово име – Котас. На входа на селото има голям негов паметник. От 1995 година в селото работи музеят „Капитан Коте“, настанен в родната му къща.

4.Димитър Влахов, политически деец и журналист от Македония

 

Димитър Янакиев Влахов е български политически деец от Македония. Последователно е активист на БРСДП, ВМОРО, НФП, ОСП,ВМРО, ВМРО (обединена), БКП,Коминтерна и ЮКП. От 30-те години на XX век е идео-лог на македонизма. Използва псевдоними като Д. Владиславов,Д. Казан-овски,Д. Калиновски,Данаилов,Константин,Марсел Валтер,Kasano-vski,Schwarz, Чернев, Константин.

Роден е на 8 ноември 1878 година в град Кукуш, тогава в Османската империя. Брат е на революционерите Георги Влахов,Христо Влахов и Никола Влахов и племенник на инженер Христо Станишев, сред ръко-водителите на Върховния македоно-одрински комитет. Завършва бълг-арско екзархийско училище в родния си град. През 1894– 1897 г. учи в Солунската българска мъжка гимназия, но е изключен поради участието си в ученически бунт. По-късно завършва средното си образование в Първа мъжка софийска гимназия, след което е учител в Белоградчик. По онова време става член на БРСДП и гравитира около Македоно-одринската социалдемократическа група. Впоследствие учи химия в няколко уни-верситета в Германия и Швейцария и се движи предимно в социалис-тически кръгове. Установява в Женева връзка и с анархисти от МТРК. По това време Влахов става масон и се свързва с ционистки кръгове. Дипломира се през в Софийския 1903 университет.

През 1903 година като български поданик служи в Школата за запасни офицери, но по време на Илинденското въстание се отклонява от военна служба и се връща в Македония. Тъй като въстанието е потушено той започва работа като учител в Българската мъжка гимназия в Солун. Вклю-чва се във ВМОРО и е избран за член на ЦК. Заедно с Георги Мончев ръководи солунската организация на ВМОРО. През лятото на 1904 година е арестуван за революционната си дейност. Това е причина органите на Екзархията да видят в него заплаха за учебното дело в Солун и да го увол-нят. През 1905 година е освободен и се завръща в България, където е осъден на три месеца затвор като дезертьор от българката войска. По-късно е учител в Казанлък. През 1908 година отново за кратко време е назначен за учител в Българската мъжка гимназия в Солун, където отново е един от активистите на левицата във ВМОРО.

След Младотурската революция от 1908 година Влахов се включва активно в политическия живот на българите в Македония. Той е сред ръководителите на създадената в Солун от така наречената Сярска група –Народна федеративна партия (българска секция). Влахов застава зад младотурския режим, с чиято подкрепа е избран за депутат в Османския парламент в Цариград. Влахов е и главен редактор на вестник„Народна воля“. През септември 1910 година е осъден от солунски съд на 10 дни затвор и 10 лири глоба по две дела по закона за печата.След разпускането на НФП се включва в дейността на групата около българския евреин и Ангел Томов, която поддържа също тесни отношения с БРСДП (т. с.) и издава „Работнически вестник“ на български и иврит. Благодарение на Димитър Влахов се появява новият вестник „Солидаридад Оврадера“ (Работническа солидарност), издание на еврейската Социалистическа работническа федерация. Влахов, заедно с Бенароя е съосновател на федерацията. След това е в Османската социалистическа партия. Издава през февруари 1912 г. вестник „Мюджаделе“. На изборите през април отново е избран за депутат в Османския парламент. Защитава идеята за създаване на еврейска държава. Среща се с Давид Бен-Гурион в Солун, който споделя:

Влахов беше по-голям ционист, отколкото всички евреи социалисти.

Влахов е избран за председател на първия конгрес на Профсъюза на тютюноработниците в Солун през 1912 година. По време на Втората балканска война през 1913 г. е арестуван от гръцките власти и е екстрадиран по-късно в България.

След Балканските войни заема български дипломатически и управленски длъжности. Първоначално с препоръката на Симеон Радев е назначен за началник на консулския отдел в Министерството на външните работи. След това в края на 1913 година е изпратен като консул в Смирна (Измир),Османската империя. После е консул в Одеса,Руската импе-рия(1914– 1915), с негова финансова помощ се издава списание „Балкан-ский Голос“, пропагандиращо присъединяването на Македония към България и списвано от българското дружество „Братство" в Одеса.

След началото на Първата световна война е мобилизиран и като запасен офицер е назначен последователно за окръжен управител на намиращите се по онова време под българско управление Щипски и Прищински окръг (1916 – 1917). По-късно е търговски представител и генерален консул в Киев, Украйна (1918). След Първата световна война и възстановяването на ВМРО през 1920 г. е избран за резервен член на ЦК като представител на лявото крило. По онова време е изпратен от ВМРО във Варна, където става секретар на Търговската камара.Тогава Тодор Александров го натоварва да осъществи контакт между ВМРО и Съветска Русия. За връзка му служи Кръстю Раковски, негов кум и изтъкнат деятел на Коминтерна. Така Влахов, заедно със зетя на Тодор Александров –Михаил Монев заминават през юли 1923 г. за Москва, което пътуване се държи в тайна дори от членовете на ЦК на ВМРО –Александър Протогеров и Петър Чаулев.Делегацията се среща с Феликс Дзержински, Карл Радек,Георгий Чичерин и Михаил Трилисер. По същото време в Москва са и Филип Атанасов и Славе Иванов от МФО, които разговарят със същите хора.След завръщането си Влахов подготвя доклад, в който е отразено, че СССР симпатизира на македонското освободително движение и има желание контактите да продължат. Член-учредител е на Македонския научен институт.През 1924 г. Влахов е изпратен с препоръките на ВМРО като търговски представител на Царство България във Виена. Там той се свързва с Балканския секретариат на Коминтерна по поръчка на ЦК на ВМРО. В тази връзка Влахов съдейства за подписването във Виена на така наречения Майски манифест, с който ВМРО се съгласява да действа съвместно с комунистическите партии на Балканите. След последвалия разрив между организацията и комунистите, новото ръководство начело с Иван Михайлов го обвинява, че е предал интересите на македонското освободително движение, поради което той е изключен от организацията и е осъден на смърт.

На основата на принципите на Майския манифест на ВМРО за сътрудничество с комунистическите движения през октомври 1925 г. във Виена Димитър Влахов участва в създаването на ВМРО (обединена) и е избран за член на нейния Централен комитет. По това време Влахов става агент на съветското разузнаване,като контактува с ГПУ чрез офицера за свръзка с ВМРО (обединена) Георги Димитров.От 1925 до 1944 Влахов е и член на БКП. В периода 1924 – 1932 г. е един от редакторите на списание „Федерасион Балканик“, а през 1925– 1933 г.– и на органа на ВМРО (обединена) „Македонско дело“ във Виена, Берлин и Париж. През 1931 г. Коминтерна призовава съответните компартии да обсъдят националния въпрос с цел правото на народите на самоопределение до отделяне. Така през 1932 година членовете на ВМРО (обединена), поставят за първи път въпроса за отделна македонска нация.Участва в изготвянето на ‎резолюцията на Коминтерна за признаване на отделна македонска идентичност през 1934 г. През този период той е преследван от ВМРО и срещу него са организирани няколко неуспешни атентата. В 1936 година е осъден задочно на 12 години и 6 месеца от българския съд на Процеса срещу ВМРО (обединена). От 1936 до 1944 г. Димитър Влахов живее в СССР, където работи в Коминтерна с протекциите на Георги Димитров. Научен сътрудник е в Международния аграрен институт. Арестуван от НКВД, но благодарение на застъпничеството на Димитров и Васил Коларов е освободен.През 1936 година той се запознава с Тито, който по-това време е в Москва и работи в Балканския секретариат на Коминтерна. След създаването през 1941 г. на Всеславянски комитет в Москва, става представител на „македонския народ“ там.

През ноември 1944 г. Влахов се преселва в новосъздадената комунистиче-ска Югославия и става член на ЮКП. Понеже формално той не е преу-становил членството си в БКП, Георги Димитров изпраща протестно писмо до Тито. Все пак със заповед от 17 януари 1945 година на МВР на България, Влахов е утвърден за член на Македонския научен институт и участва в ликвидацията му.Впоследствие той заема най-висши партийни и държавни длъжности в Югославия. Става подпредседател, а след това и председател на Президиума на парламента на Федеративна народна република Югославия. През 1946 година е член на Югославската делега-ция на Парижката мирна конференция. През същата година Димитър Влахов пристигна на обиколка в САЩ, където пропагандира сред лявата емиграция и Македонския народен съюз новосъздадената югославска република Македония. Подкрепя позицията на Тито и участва активно в кампанията срещу Съветския съюз, след разрива със Сталин през 1948 г. След пристигането си в Югославия през 1944 година използва само литературен български език и трудно възприема новата езикова норма. През 1948 година на заседание на ЦК на МКП твърди, че решението от 1932 г. на ВМРО (обединена) за обособяване на отделен македонски етнос е било политическа грешка.От друга страна в книгата си „Моменти от историята на македонския народ“ (1950) Влахов открито застъпва форму-лата за сливане на езиците на Югославия в един общ език. В резултат на непостоянните си възгледи, той постепенно е изтикан от реалните властови позиции, които се заемат от младата генерация проюгославски ориентира-ни комунисти начело с Лазар Колишевски. Става председател на Народния фронт на Македония, а по-късно на Социалистическия съюз на работници-те на Югославия. На Шестия конгрес на ЮКП през 1952 година Влахов е избран за член на Централната ревизиона комисия на партията и се мести в Белград, където умира на 7 юни 1953

Влахов е противоречива личност, която често променя възгледите си. Той на практика е с объркано етническо, езиково и политическо самоопре-деление.Като ръководител на Солунската организация на ВМОРО през 1903– 1904 г. Влахов не се отличава от останалите дейци на ВМОРО, борещи се за автономия на Македония и Одринско и за защита на българ--ското население. След 1908 г. в качеството си на депутат в Отоманския парламент Д. Влахов неведнъж се застъпва за икономическите и поли-тически права на българите в Македония, които нарича именно по този начин.

През 1911 г. Д. Влахов прави опит да създаде в Отоманския парламент група от привърженици на идеята за Балканска федерация. По това време, въпреки социалистическите си идеи, той се ползва с доверието на бълг-арските власти. Българският дипломатически представител в Солун Атанас Шопов го определя като „интелигентен и енергичен момък“. Подобно отношение и впечатлението, което прави Влахов с речите си в парламента в Цариград, му дава възможност да заеме редица дипломатически и адми-нистративни постове. Като български окръжен управител на Прищина през 1916 г. Димитър Влахов неведнъж се обръща към военните власти в Ско-пие с напразни предложения цели албански села да бъдат запалени заради размирността на някои от техните жители.

След Първата световна война идеите на Димитър Влахов също не се отличават съществено от тези на ВМРО – борба за единна и независима Македония. Ето какво твърди той през 1925 г.:

„

...Първоначално револ. организация почна да работи всред българското население в Македония и то не всред целото бълг. население, а само всред тая част от него, която се числеше към Бълг. екзархия. Ръководството се отнасяше с недоверие към бълг-арите неекзархисти– патриаршистите, католиците, протестантите... По-късно те (ръководството) измениха устава на орга-низацията в смисъл, че член на организацията може да бъде всеки македонец, от която народност и да е той и каквито и да са неговите политически разбирания, стига да приема нейните принципи и се бори за политическата автономия на Македония...

“

Постепенно еволюира към комунизма, а впоследствие и към провъзгласения от Комунистическия интернационал курс към

македонизъм. В излязлата през 1926 г. в Прага книга „Изменниците на македонското дело“, в която се атакува ВМРО на Иван Михайлов и Александър Протогеров, както и в други издания Влахов и неговите съидейници все още употребяват термините „македонци“ и „българи“ като синоними. В началото на тридесетте години на XX век Д. Влахов и една част от дейците на ВМРО (обединена) приемат, че мнозинството от населението в Македония не е българско, а принадлежи към отделна македонска нация (народ). През 1944 г. на заседание на Славянската комисия при Академията на науките на СССР в свой доклад Влахов твърди, че македонците произлизат от българите, но от края на XIX век започва процес на обособяването им като отделен народ.След 1944 г. Димитър Влахов е свидетел на разправата във Вардарска Македония с инакомислещите, включително с някои от своите бивши другари, отказали да приемат македонизма на Втора Югославия (1944– 1991). Все пак, в издадените посмъртно, през 1970 г. в Скопие негови „Мемоари“ се правят признания, че в през 19 и в началото на XX век мнозинството от населе-нието в Македония е било българско, а терминът „македонец“ е имал географско значение:

„

Кога зборувам за македонскиот народ ги имам предвид на прво место македонските Славјани. Под името македонски народ по тоа време македонските дејатели го разбираа целото население на Македонија, т.е. зборот Македонци имаше поскоро географски карактер ...Кога револуционерната организација беше основана и почна да работи, ја започнува својата работа најнапред среде оние Македонци кои се викаа Бугари...

“

Едновременно с това, в съответствие с господстващата в Югославия доктрина, защитава македонистката теза за наличие на отделна македонска народност и самосъзнание през ХІХ век:

„

Но во работата среде македонските Словени– егзархисти, револуционерните дејатели сретнаа голем отпор и силни пречки од страна на бугарската империјалистичка политика и нејзиниот орган Бугарската Егзархија. Но треба да се одбележи дека тие македонски Словени, кои го признаваа духовното ведомство на Егзархијата, се чувствуваа како одделен народ... Тие македонски Словени беа пројавиле во текот на целиот XIX век стремеж да ја развијат својата култура на говорниот јазик на македонскиот народ на разни дијалекти. Многу од Македонците низ целиот XIX век, пред уште да биде образувана Бугарската Егзархија и пред тие училишта да бидат раководени како последна инстанца од самата Егзархија, ги пишеа своите книги и преподаваа во училиштата на народниот македонски јазик.

“

Синът му Густав Влахов в своята книга „На пресвртница“ издадена през 1990 година, описва, че баща му като цяло през живота си, се е чувствал като българин.

5.Стефан Влахов-Мицов, български писател

Стефан Влахов-Мицове български ренегат,краен македонист.

 

Влахов-Мицов е писател и общественик, а също и преподавател в Института по национална история в Скопие,Северна Македония.

Роден е през 1956 година в Габрово, където завършва математическата гимназия. Твърди, че по майчина линия е с македонски произход, а по бащина е с влашко и куманско потекло. През 1980 г. завършва история и реторика в Софийския държавен университет. Защитава докторат на тема „Общуване и представи на българите в света /до Възраждането/“. Научен сътрудник във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски“ от 1984 до 2004 г. През 1988 г. специализира в Ленинград,СССР. Има редица публикации и участия в българския печат и електроните медии и е автор на много книги, като първата, която го прави известен е „Кой уби Ботев“ от 1994 година, където е защитена версията, че войводата е бил убит от свои четници.Според Мицов, тази книга и разкритието което прави, променя мирогледа му изцяло.През 1997 година публикува книгата „20 век пред-стои. Илюзиите на човешкия род“ в която отрича значението на  основни морални ценности и защитава тезата за създаването на живота на Земята от извънземни.

Председател е на Съюза на свободните писатели в България, като през 2015 година членуващата в управителния съвет потомка на възрож-денски род Божидара Цекова напуска съюза в знак на протест против маке-донистката идеология на Влахов-Мицов.На отбелязването на 25-ата годишнина от създаването на организацията през септември същата година Влахов зяявява, че една от „моралните граници“ на съюза е отхвърлянето на национализма, защото опартизанявал писателя.Член е на Съюза на българските журналисти и на Международната организация на журналис-тите. През 2006 година името му се свърза със скандала около учреди-телното събрание на македонистката партия ОМО „Илинден – Пирин“. Един ден след събранието – на 26 юни 2006 година, Влахов официално заявява, че не е присъствал на учредителния конгрес и няма участие в основаването на партията. Често публикува статии в печата в Северна Македония по македонския въпрос, в които яростно защитава македонистки тези, насаждайки омраза и презрение спрямо България. Нерядко фалшифицира историята на България, като използва расистка и шовинистична реторика.Същият митологизира северномакедонците като народ с месианска роля в историята.

Той е дългогодишен главен секретар на Дружеството за българо-македонско приятелство. Пръв ръководител е и на Културно-информа-ционния център на Северна Македония в София от 2005 до 2007 г. Между 2007 и 2011 г. е завеждащ връзки с обществеността в посолството на тога-вашната Република Македония в София. По-късно, Влахов-Мицов е прех-върлен в Скопие, където със съдействието на тогавашния премиер Бранко Цървенковски получава държавен апартамент и е назначен в Института за национална история. Мицов работи в института последователно като ст. научен сътрудник, доцент и понастоящем е професор.От лятото на 2017 година е зам. председател на маргиналната партия „Народно Движение за Македония“, която на 23 януари 2018 година е преименувана по подра-жание на руската управляваща партия на „Единна Македония“. За нейна основна програмна цел е обявено присъединяване на страната  към Евра-зийския съюз. На 6 октомври същата година е изключен от партията по обвинение, че я е подкопавал отвътре, като е внедрен в нея като дългого-дишен агент на македонските тайни служби. В последната му издадена книга, излязла в Северна Македония на 7 май 2021 година, озаглавена "Македонският феникс между унищожението и самоунищожението" той нарича съседните на страната нации без сръбската "изкуствено създадени", и ги обвинява в стремеж за унищожение на Македония и заявява, че "македонската нация" могла би могла да преживее ново "Възраждане" единствено при избухване на Трета световна война или най - малкото - на нова Балканска, в която да участва Русия.

6.Димитър Благоев

 

 

Димитър Благоев Николов, наричан от последователите си Дядото, е български политик и философ, основател на организираното социа-листическо движение в България и на първата социалдемократическа партия на Балканския полуостров–Българската социалдемократическа партия.

Изповядва марксистки идеи, в статиите си предлага идеята за организи-ране на работническата класа и за придаване на политически характер на борбите ѝ. Има водеща роля за организиране на сътрудничество между балканските социалдемократически партии. Развива идеята за Балканска федеративна република.Димитър Благоев е роден на 14 юни 1856 г. в село Загоричани,Костурско, където получава началното си образование. Негов учител там е Георги Динков. През 1871 г. зами-нава за Цариград, където остава до 1874 г. Там 2 години учи обущар-ски занаят, а после постъпва в българско училище в града, където е съученик на Трайко Китанчев. Благоев продължава образованието си в Одрин (1874– 1875),Габрово (1875– 1876) и Стара Загора (1876– 1877). Като ученик подкрепя каузата на Априлското въстание, а по време на Освободителната война помага на опълчението и руските войски като техен осведомител. От 1876 г. и след 3 март 1878 г. работи в тютюнев склад в Свищов, където основава Българска легална авангардна група „Освобождение“, откъдето е и неговият основен псевдоним-Благоев.

По-късно заминава да учи в гимназията в Одеса (1879– 1880), където е студент в Духовната академия неговият брат-близнак, а от 1881 г.– в университета в Санкт Петербург. Там той започва да изучава марксист-ка литература и основава първата (по руски източници– една от първи-те) социалдемократическа организация в Русия, т.нар. Благоева група. Тя издава вестник „Рабочий“ като свой орган и трибуна за социалис-тически идеи, в него Благоев публикува първите си статии. По-късно руският социалистически водач Владимир Ленин казва, че „за дванай-сет години, от 1883 до 1895 година,… единственият опит да се създаде социалдемократически работнически печат в Русия“ е вестник „Рабо-чий“.Групата установява контакт с привържениците на руския соци-алдемократ Георгий Плеханов в Женева.През 1885 г. Благоев е аресту-ван за революционната си дейност и е изгонен от Русия.

Скоро след завръщането си в България Благоев пише първите си статии във вестник „Македонски глас“ и започва да издава социалистическото списание „Съвременний показател“.През 1886 написва брошурата „На-шите апостоли“, в която акцентира на демократичните и революци-онните възгледи на Любен Каравелов и Христо Ботев, като се „противо-поставя“ на опитите за фалшификация на същността на делото им. В следващите няколко години учителства в различни градове из страната, като е уволняван многократно заради възгледите си.В Шумен работи заедно с Янко Сакъзов. През 1890 г. се установява в Търново.Смята се, че по това време Благоев окончателно оформя у себе си марксистки възгледи и достига до идеята за създаване на партия на работническата класа.

През лятото на 1891 г. Благоев поема инициативата и има решаващ принос за организирането на Бузлуджанския конгрес, на който е основана Българската социалдемократическа партия, след което става неин водач и основен идеолог.Към края на същата година Благоев публикува брошурата „Що е социализъм и има ли той почва у нас?“– първото оригинално марксистко съчинение в България. Тя е отговор на по-ранни публикации на известния революционер и националлибе-рален общественик Захарий Стоянов, според когото социализмът няма основа в българските социални условия на дребно земеделско стопан-ство, в което природните ресурси се владеят от населението „братски равномерно, първобитно, комунистически“. Благоев се позовава на наличието на наемни работници в селското стопанство и градовете, в което вижда начален етап на формиране на капитализъм, според доктрината на марксизма.

През 1892 г. публикува брошурата „Социализмът и задачите на българската работническа класа“. На 1 ноември същата година в Търново под съвместната редакция на Благоев и Никола Габровски започва да излиза органът на БСДП– вестник „Работник“. На страни-ците му Благоев защитава нуждата от обвързване на социалистическото с работническото движение. Той смята, че е нужно съществуването на партия на работническата класа, в което си схващане си противоречи с организацията на „съюзистите“–Българският социалдемократически съюз. Те смятат соцално-икономическата обстановка в България за недозряла за създаването на партия. На страниците на в-к „Работник“ Благоев води полемика и с представители на народничеството в Бъл-гария, които твърдят, че в България не може да се създаде работническа класа.

Благоев е постоянно преследван от властите на правителството на Стамболов– след множеството политически уволнения, през 1893 г. е арестуван и интерниран в Бяла Слатина. Там го заварва падането на Стамболов от власт през май 1894 г. Скоро след това той се установява в Пловдив, където става учител в мъжката гимназия. Причина за изос-трените му отношения със Стамболов са „интернационалните“ възгледи на Благоев.

През 1894 г. „партистите“– БСДП, и „съюзистите“– БСДС, решават да се обединят в Българската работническа социалдемократическа пар-тия в името на единодействието. Новата партия обаче се раздира от вът-решни идеологически борби между марксисти, водени от Димитър Бла-гоев и реформисти, сред които Кръстю Раковски и Янко Сакъзов.През 1897 г. Благоев започва да издава списание „Ново време“, теоретичен орган на социалдемократите, което редактира почти до края на живота си. Активен деец е на Пловдивското македоно-одринско дружество– от 1897 г. е председател, а по-късно е подпредседател на настоятелство-то. В 1898 година Гоце Делчев прави опит да го убеди да застане начело на изпадналия в криза Върховен македонски комитет. Благоев заявява, че е готов да участва в дейността на пловдивското македонско дружество, но отказва да се занимава главно с Македония.Благоев е делегат на Шестия македонски конгрес от Пловдивското дружество и в речта си пред конгреса критикува характера на организацията и се обявява за създаването на Балканска федеративна република.През 1899 г. е избран за народен представител, но изборът му е касиран. През 1902 г. отново е избран, този път заедно с Георги Кирков. От страниците на „Ново време“ и парламентарната трибуна Димитър Благоев подлага на унищожителна критика не само буржоазните прави-телства, но и реформисткото течение на „общоделците“ в БРСДП.Това допринася за окончателното разцепване на партията на две–БРСДП (тесни социалис-ти) и БРСДП (широки социалисти). Благоев оглавява партията на „тес-ните социалисти“, която остава на марксистки позиции.През 1904 г. с прякото участие на БРСДП (т.с.) и лично на Благоев се учредява Общият работнически синдикален съюз (ОРСС) – първият неказионен профсъюз в България. ОРСС организира големи стачки срещу лошите условия на труд – на миньорите в Перник от 1906 г. (първата Пернишка стачка), както и на работниците в кибритената фабрика в Костенец от 1909 г. Благоев настоява партията да води постоянна масова пропаганда сред работниците в България, отхвърля идеите за ново обединение с „общоделците“-реформисти.

Под ръководството на Благоев БРСДП (т.с.) приветства Руската рево-люция от 1905 – 1906 г. и организира из цяла България кампания за дарения в нейна полза. По това време Благоев започва да се сближава с русите болшевики, макар че не приема някои идеи на ленинизма, като концепцията за съюз със селячеството.Той остава на ортодоксално марксистки позиции – смята, че революцията ще победи първо в разви-тите капиталистически държави и затова в България за момента не бива да се готви въстание.През 1910 г. води делегацията на партията на Ко-пенхагенския конгрес на Втория Интернационал.През 1911– 1915 г. е общински съветник в София.По време на Балканските войни (1912 – 1913) и Първата световна война (1914– 1918) Благоев застава заедно с партията на антивоенни и антиимпериалистически позиции. Публикува статии по Македонския въпрос, в които сочи за единствен справедлив и мирен начин за разрешаването му създаването на „Балканска федера-ция“.Лансира тази си идея при участието си в Първата (1910) и Втората балканска социалдемократическа конференция (1915)– срещи на соци-алдемократическите партии от Балканите.В 1914 година заедно с Ге-орги Миндов съставя първия сравнително най-пълен „Руско-българ-ски речник“. В 1913 г. отново е избран за народен представител. Като такъв, в 1914 г. гласува заедно с групата на „тесните социалисти“ против сключването на военния заем на прогерманското правителство на Васил Радославов. Пред заседание на XVII Обикновено Народно събрание на 16 декември 1917 г. прави остро политическо изказване, съдържащо твърдението, че не е българин, а македонски славянин, което редица автори тълкуват по-късно като форма на македонизъм. По време на Първата световна война заклеймява изповядвания от някои от евро-пейските соцалдемократически партии социалшовинизъм, призо-ваващ за „защита на отечеството“ (т.е. продължаване на войната).

Благоев посреща с голямо въодушевление Октомврийската револю-ция в Русия и идването на болшевиките на власт, пише редица статии в тяхна подкрепа. В същото време той остава скептичен към възможност-та за подобна революция в България, заявявайки, че тя „ще зависи три четвърти от положението вън и една четвърт от положението вътре“.Под ръководството на Благоев, през 1919 г. БРСДП (т.с.) напуска разпадащия се Втори Интернационал и става съоснователка на Третия (Комунистическия) Интернационал, преименувайки се в БКП (т.с.). Партията приема Програмна декларация в духа на ленинизма, с което се демонстрира преминаване на ленинистки, болшевишки позиции. Сами-ят Благоев обаче до края на живота си не приема напълно ленинизма. След Деветоюнския преврат от 1923 г., вече почти оттеглил се от актив-на дейност поради напредналата си възраст, Благоев подкрепя позици-ята на ЦК на БКП (т.с.) на неутралитет. Скоро след това обаче променя позицията си и подкрепя съюза с БЗНС. Според източници от истор-иографията при управлението на Тодор Живков, Благоев подкрепя Септемврийското въстание, но не участва в подготовката му, понеже е на смъртно легло. Според съвременни изследователи той се противо-поставя на въстанието, тъй като го смята за нецелесъобразно и зле подготвено. През 1923 г. дъщеря му Стела записва разказа на болния си баща, излязъл от печат през 1926 г. под надслов „Кратки бележки из моя живот“. В тях Благоев споделя:

„

…Родом съм от известното македонско село Загоричане, Костурско. То е голямо, чисто българско село, разположено в последните хълмисти склонове от южните разклонения на големия планински масив Вич планина…

“

Димитър Благоев умира на 7 май 1924 г. в София. Погребението му се превръща в една от първите грандиозни манифестации на социалистите срещу сговористкия режим.

     С жена си имат четири деца. Нито едно от тях не оставя наследници. Техен син е футболният деятел Димитър Благоев– Пальо. Димитър загива на фронта в края на Първата световна война. След атентата в църквата „Света Неделя“ през 1925 г. другият му син Владимир Благоев е арестуван и убит в поли-цията.Стела Благоева, която е първото дете в семейството, завършва музикалната академия в Прага и „История“ в Софийския уни-верситет. Преподава в Трета софийска мъжка гимназия, но след атентата в църквата е уволнена. Двете заедно със сестра си Наталия Благоева са арес-тувани. Стела престоява няколко месеца в Централния софийски затвор. Там я застига вестта за смъртта на съпруга ѝ Коста Янков, съветник по военните въпроси на ЦК на БКП. През 1926 г. Стела и Наталия емигрират в Съветския съюз. 

            Ето какво казва Благоев пред българското Народното събрание през 1917 г.:“Аз не cъм бългаpин, аз cъм cлавянин", тъpжеcтвено обявява апоcтолът на cоциализма. АкоПаиcий беше cpед депyтатите, щеше да мy зададе неyдобния въпpоc: "O, неpазyмни юpоде, поpади что cе cpамиш да cе наpечеш бългаpин?"Своята антибългаpcкa pеч Благоeв изнаcя по вpеме на Пъpвата cветовна война. НА 10 дĸеĸмвpи 1917 г. той взема дyмата в паpламента. Бpадата мy е вчеcана повече по теpтипа на Енгелc, отколкото на Маpкc.Opатоpът cе изкaшля и започна да говоpи.Споpед Благоeв война-та не е ycилие да cе обедини бългаpcкото племе в етничĸcките cи гpаници, а импеpиалиcтичесĸa авантюpа. Това не е нeйна оcвобeдителна, а война за xегемония на Балкaнcкия полyоcтpов. Конфликтът е чаcт от иcтоpическия пpоцеc, който тpъгва от зоpата на нашата дъpжавноcт.

            "Бългаpcкото племе - cочи Блoгоeв, - една шепа, но добpе оpгани-зиpано, дойде на Балкaнcкия полyоcтpов и намеpи едно племе миpно, още недоpазвито в cвоята общеcтвена оpганизация, още когато то cе намиpаше в поcледната cтепен на ваpваpcтвото, когато още cе фоpмиpаше кaто cъюзи на племена, за да мине по-нататък в пеpиода на цивизацията в нация.И тази нeоpганизиpана чаcт, cтоящo на едно долно ваpваpcко cтъпало, гpабител-cкo и жеcтoко, която не познаваше никaкво отвpащение към каквито и да било cpедcтва, cе наxвъpли към тези племена да ги завладее. Но тези пле-мена пpи вcичко, че бяxа неоpганизиpани, водиxа дълго cвоята боpба пpо-тив това бългаpcко племе."

"Не забpавяйте, че бяxа колония на Византия и нейни подчинени", апо-cтpофиpа го Янко Сакъзов. За pазликa от теcнякa Блoгоeв той е шиpок cоциалиcт.

"Подчинени, но незавиcими във вътpешния cи живот", контpиpа го оpатоpът.

"Не забpавяйте иcтоpията", обажда cе дpyг шиpoĸанец

"Коя иcтоpия? - наcтpъxва бpадата на Благоeв. - Тази ли, която я фалшифициpате?...

"Кoкво тъpcиш в Бългаpия тогава?", пита някой от деcницата

Славянинът cе пpави на глyx, защото е избpан кaто бългаpcки гpажданин в бългаpcкото  Наpодно cъбpани.

"Как cе наpичат в Загоpичане бългаpите?", cкaча от мяcтотоe cи либеpалът Хpиcто Попов, който cъщо е pодом от Маĸедония.

"Ако ги питате, те cе наpичат xpиcтияни", отвpъща Блoгоeв.

 "Те cе наpичат бугаpе", попpавя го Попов...

 

 

 

7.Лазар Мойсов

 

 

Лазар Донов Мойсов (на македонска литературна норма:Лазар Донов Мојсов; на сръбски:Лазар Мојсов или Lazar Mojsov), с псевдоним Пани-ковски, е виден югославски политик, юрист, дипломат, журналист от Македония. Лазар Мойсов е роден на 19 декември 1920 г. в Неготино, тогава в Кралството на сърби, хървати и словенци. Завършва Правния факултет на Белградския университет с докторска титла.

По време на Втората световна война е партизанин,политкомисар на 1-ва чета „Добри Даскалов“ в състава на Народоосвободителен батальон „Страшо Пинджур“, издига се в редиците на Югославската комунистичес-ка партия. Сътрудничи на партизанския вестник „Народна борба“.Между 1948 и 1951 година е главен прокурор на Народна република Македония

(НРМ). Лазар Мойсов, според Темелко Нешков, участва в политическия терор над изявените българи в този период. Нешков свидетелства, че в 1948 година Мойсов лично е инквизирал в затвора осъдения на смърт бо-рец за Независима Македония Живко Илиев. От 1951 до 1953 г. е пред-седател на Върховния съд на НРМ. Работи като главен редактор на ежед-невника „Нова Македония“ в Скопие (1953-1958).

Започва дипломатическа кариера като посланик на Югославия в Москва (за СССР и Монголия) (1958-1961). След завръщането си е дирек-тор и главен редактор на ежедневника „Борба“ в Белград (1962-1964).

Връща се към дипломацията – във Виена като посланик в Австрия и посто-янен представител в МАГАТЕ (1967-1969). До 1974 година в Ню Йорк е постоянен представител в Организацията на обединените нации и едновре-менно посланик в Гаяна и Ямайка.Между 1974 и 1982 година е заместник-министър на външните работи на Югославия. Л. Мойсов е председател на Общото събрание на ООН през 1977-1978 година.

Ръководи ЮКП (1980-1981) като председател на Президиума на Централ-ния комитет и като такъв по длъжност е член на Председателството на СФРЮ (колективния държавен глава). От 17 май 1982 до 15 май 1984 г. е външен министър на Югославия.През периода 1984-1989 година отново е член на Председателството на Югославия (като представител на Македо-ния), а от 15 май 1987 до 15 май 1988 година е негов председател и факти-чески държавен глава на федералната държава.През периодите 1945-1958 г. и 1964-1967 г. Мойсов е член на съюзната скупщина на Югославия и на републиканското събрание на Македония.Автор на трудове и лектор по международни отношения и история на дипломацията.

Лазар Мойсов умира на 25 август 2011 година в Белград, където е погребан в Алеята на заслужилите граждани на Новите гробища в града.

 

8.Лазар Колишевски

 

 

Колишевски (на македонска литературна норма:Лазар Колишевски, роден като Лазар Панев Колишев) е югославски политик, дългогодишен секре-тар на Македонската комунистическа партия (след 1952 г. Съюз на кому-нистите на Македония), Председател на Социалистическа федеративна република Югославия (4– 11 май 1980година).

Роден е на 12 февруари 1914 година под името Лазар Панев Коли-шев(среща се и Кулишев) в градчето Свети Никола, присъединено към Сърбия през 1913 г.Родителите му са бедни земеделци, като майка му е влахинка, а баща му българин.През 1915 г. по време на Първата световна война, районът е окупиран от Царство България. Баща му е мобилизиран и през войната умират двамата родители на Колишев, а той остава кръгъл сирак. Като съвсем малък е взет от влашките си лели в Битоля. След вой-ната в края на 1918 г., когато районът е върнат на Сърбия, е предаден за отглеждане в държавното сиропиталище в града. Там той е отгледан до училищна възраст и там завършва начално и основно образование. От Би-толя е изпратен от властите с държавна стипендия за Крагуевац, където учи във военен техникум за шлосер.По това време използва името Лазар Пандевич – Колишевич и след завършването си е произведен в оръжеен майстор. На осемнадесет години става член на СКМЮ. От 1932 г. работи във Военноремонтния завод в Крагуевац, където е приет през 1935 г. за член на ЮКП. Силно амбициозен, става секретар на партийния комитет в завода, а после и организационен секретар на Окръжния комитет на ЮКП за Крагуевац. През октомври 1940 година е избран за делегат на Петата земска конференция на ЮКП.

В началото на 1941 година е изпратен от Покрайненския комитет на ЮКП за Сърбия в Смедеревска паланка, където да агитира в полза на партията и да помогне за формирането на партийна организация. Там го заварва и операция Ауфмарш 25. Скоро след това е арестуван от властите в Недичева Сърбия, като изявен комунист, но успява да избяга от затвора. По това време Македония отново е анексирана от Царство България.

На 22 юни 1941 г. Вермахтът неочаквано нахлува в СССР, което коренно променя стратегическата ситуация. По време на подготовката за въоръжена съпротива ЦК на ЮКП го изпраща в Македония, където трябва да се свърже с ръководството на ЮКП за Македония, което се управлява от тогавашния пробългарски ориентиран секретар на Покрайненския комитет Методи Шаторов– Шарло.Шаторов отцепва партийната организация в Македония от ЮКП, като я присъединява към БКП. В първия период на пребиваване на Колишевски в Македония от май до 21 юни 1941 година той влиза в пререкания с Шарло относно пасивността на партията в Македония и липсата на въоръжена съпротива, но е прогонен. Връща се в Белград и престоява един месец там.

От важно значение за живота и бъдещата му кариера е фактът, че уведомява ръководството на КПЮ за арестуването от Гестапо на висшия комунистически функционер –Александър Ранкович в Белград, на 27 юли 1941 г., след като се оказва случайно свидетел на ареста. Самият Ранкович след излизането си от затвора, в резултат на организирана от КПЮ акция, го приема в най-тясното си обкръжение. По решение на Александър Ранкович Колишевски отново се завръща в началото на август в Маке-дония, придружавайки делегата на ЦК на КПЮ Драган Павлович, който отнася писмено нареждане, в което се изисква да се започне въоръжена съпротива срещу българските власти. На 17 август 1941 г., на конференция на Областния комитет на ЮКП,Петър Богданов като представител на БКП, защитава Шаторов. Така Богданов и Павлович решават да изчакат решението от Коминтерна. Междувременно Покрайненския комитет изключва Лазар Колишев за фракционна дейност.Единствената известна активност по това време е негово пътуване в София по решение на Драган Павлович– Шильо, за да говори с Цола Драгойчева по възникналите междупартийни проблеми. След завръщането си от София той се чувства изолиран от местните комунисти, не му се възлага партийна работа и депресиран заминава за Белград. Според Вера Ацева, понеже е израсъл и живял извън Македония до 1941 г. Колишевски не е бил запознат с тегобите на македонския народ в Кралство Югославия, а и след това не иска да разбере, че неговото положение на пълномощник на сръбските комунисти по онова време е коренно различно от това на местните комунисти.

По това време Изпълнителният комитет на Коминтерна взема решение, с което администрирането на комунистите в Македония се връща на ЮКП. След това дотогавашният председател – Шарло незабавно е изключен от ЮКП, а през септември губи и поста си на ръководител на македонските комунисти. На 21 септември 1941 г. Колишев е изпратен за трети път в Скопие е назначен за член на Покрайненския комитет на КПЮ. На място той започва разправа със симпатизантите на Шаторов, като организира формирането на въоръжени комунистически отряди за борба с българските власти. След няколко въоръжени акции изпълнени през октомври, през ноември Колишевски е заловен. До края на 1941 година всеки нов опит за партизански действия е пресечен от властите. След това Колишев е осъден на смърт на процес вОхрид, заедно с други комунистически дейци.Негов адвокат е Стефан Стефанов, един от ръководителите на Българските акционни комитети в Македония. Колишев подава чрез Стефанов молби за помилване, както до военния министър Теодоси Даскалов, така и пред българския Цар Борис III. В тях са изтъкнати родолюбиви и патриотични аргументи, като той твърди, че е отраснал в българско семейство и има българско самосъзнание.В резултат присъдата му е заменена с доживотен затвор, а Колишевски е прехвърлен от Скопския затвор в Плевенския.^[10] Твърди се, че докато се намира в затвора неговите съпартийци през март 1943 го избират за секретар на ЦК на МКП, а после за делегат на Второто заседание на АВНОЮ през ноември 1943 година.^[11] През август 1944 е избран за делегат на първото заседание на АСНОМ, макар да не присъства лично. В затвора се сближава с политзатворника Борис Спиров, който по-късно му става кум, при брака на

Освободен е от затвора в Плевен на 7 септември 1944 година. През същия месец се връща в Македония. По това време българската администрация се изтегля от региона. На 26 ноември 1944 година, на Първата конференция на Народоосвободителния фронт на Македония, той е избран за негов зам. председател, а през декември 1944 година е избран за пръв зам. председател на Президиума на АСНОМ. В януари 1945 година е избран начело на изп. комитет на Президиума на АСНОМ. На Третото съобрание на АСНОМ на 16 април 1945 година е избран за пръв министър-председател на Социалистическа република Македония в рамките на СФРЮ. Назначаването на Колишев на този пост е безпрецедентен случай, защото става дума за непозната в областта личност, работила в нелегалност в Македония само 2– 3 месеца.

След Втората световна война Колишевски става един от най-влиятелните хора в Социалистическа република Македония, както и един от най-влиятелните в Югославия. Лазар Колишевски е деен участник в разгон-ването на редица изтъкнати македонци, между които и Венко Марковски. С негово знание редица от хората, противили се на Тито, са убити или изпратени в концлагера Голи Оток.Целта на тези мерки е и да се заличат следите от българско самосъзнание и да се ускори процесът на македонизация на населението.По това време Колишевски настоява за незабавно присъединяване на Пиринския край към македонската федерална единица на Югославия, и на първия герб на НР Македония, сменен през 1963 година, е изобразен Пирин. Обаче отхвърля исканията на Методи Андонов Ченто за повторното заселване на 3 хиляди образовани македонски бежанци от България, които да окажели помощ за развитието и оформянето на републиката с масова неграмотност на населението, защото били „български възпитаници“ и вместо това заселва управленски кадри и специалисти от други югославски републики и най-вече от НР Сърбия, и така Вардарска Македония се подлага на косвена сърбизация, населението ѝ се изолира културно и духовно от България, а сръбското влияние се запазва дори в рамките на Титова Югославия. Там не са допускани дори комунистически български книги и вестници, а в България се разпространява югославска преса. Също така са забранявани портретите на Георги Димитров и други ръководители на БКП. Той започва масови икономически и социални реформи. През 1955 столицата Скопие става един от най-бързо развиващите се градове в региона и става третият най-голям град в Югославия. На 19 декември 1953 година Колишевски се пенсионира като министър-председател на СРМ и става Председател на Президиума на Народното събрание. По този начин застава начело на Македония, но има по-малка директна политическа сила. Остава секретар на МКП. По-късно става дипломат и пътува в страни като Египет,Индия и Индонезия.

Лазар Колишевски е бил на различни държавни и партийни постове и е оказвал влияние върху политическите процеси в Югославия. Носител е на Партизански възпоменателен медал 1941 година. На 30 юли 1952 година е награден с Орден за народен герой на Югославия. На 15 май 1979 години е избран заместник-председател на СФРЮ. След смъртта на Юосип Броз Тито на 4 май 1980 година заема неговото място на председателския пост до 15 май същата година, когато изтича мандата му.^[15] След разпада на Югославия живее в Скопие, противопоставя се на водената политика от ВМРО-ДПМНЕ и против бомбардировките на НАТО над Югославия.^[16] Умира на 6 юли 2000 година. През 2002 година в родното му място е издигнат негов паметник.

Колишевски се смята за създател на тезата „Силна Србија, јака Југославија“.Методи Гарев, деец на комунистическата съпротива във Вардарска Македония, сериозно критикува дейността на Лазар Колишевски по време на Втората световна война и след създаването на СФР Югославия.През 1955 година Колишевски се развежда с първата си съпруга, участничка в Съпротивата, като със съгласието на властите тя заминава за Франция, а той след разрешение на Александър Ранкович, се жени за 22-годишната студентка – сръбкинята Соня Требиняц.След пенсионирането на Колишевски излизат наяве твърдения на очевидци като Вера Ацева,Бане Андреев и др. от които става ясно, че Колишевски не е определян от КПЮ през септември 1941 г. за секретар на Покраинския комитет, нито е упълномощаван за „организиране на партизански отряди“, не е избиран и през февруари 1943 г. за „политически секретар на ЦК на КП на Македония“, нито е избран за член на първия ЦК през пролетта на същата година, нито е избиран за член на второто заседание АВНОЮ (29 ноември 1943 г. Яйце), нито за член на АСНОМ (август 1944 г.), както се твърди в официалната му биография и в спомените на самия Колишевски. Подобни данни не са отразени в нито един документ на КПЮ и КПМ и същите не са били известни на другите партийни лидери в Македония. Освен това през цялото време от май 1942 до септември 1944 г. Колишевски е лежал в Плевенския затвор без какъвто и да е контакт с външния свят. Колишевски лъже също, че не е подавал молба до Цар Борис III за помилване. Той твърди, че молбата е написана от неговия адвокат, но той не я е виждал и не я е подписвал.

 

9.Михайло Апостолски

 

 

Михайло Апостолски (на македонска литературна норма:Михајло Апостолски, понякога Михаило Апостолски) е комунист от Вардарска Македония,югославски генерал,политик и историк.

Апостолски е роден като Михаил Митев Апостолов на 8 ноември 1906 г. в щипската махала Ново село, тогава в Османската империя. Завършва основното си образование в Щип и след това гимназия през 1924 г. През 1927 г. завършва средно военно образование във Военната академия в Белград, през 1933 г. завършва там Висша военна академия, а през 1938 г. Генералщабната академия на Кралство Югославия.Като генералщабен майор (от 1938) от войските на Кралска Югославия, е назначен за помощник началник-щаб на Дринската дивизия в Любляна (днешна Словения). От следващата година е началник-щаб на дивизията. По време на операцията на Нацистка Германия срещу Югославия през април 1941 г. Михаил Митев е действащ майор и командва планинските единици на югославската армия. Пленен е от италианците и отведен в пленнически лагер близо до град Милано,Италия.

На 23 юни 1941 г. бащата на Михаил, Мите Апостолов Матовски, моли българския военен министър Теодоси Даскалов да бъдат направени постъпки пред италианците за освобождаването на сина му, на базата на това, че Михаил е българин, роден от български родители в Щип. Също така, че синът му е постъпил на служба в сръбската армия единствено за препитание и е „единствената надежда и утеха“ за семейството си, което живее в голяма оскъдица. Бащата се позовава и на факта, че през Първата световна война самият той е бил доброволец в българската армия и е ранен, вследствие на което остава инвалид, а при завръщането си у дома намира имота си унищожен и разграбен. Молбата е удовлетворена на 2 юли 1941 г. През ноември Апостолов, който тогава се подвизава под името Михайло Митич, а по-късно приема името Михайло Апостолски, подава молба да постъпи като офицер в българската армия.С оглед на миналото му на югославски офицер, му е предложено по-ниско от дотогавашнато му военно звание, а именно – капитан, а също и работа в строителни войски. Той не е удовлетворен и отказва.^[3] През зимата на 1941 – 1942 година Апостолов се мести в София и започва да следва в СУ, където влиза в контакт с нелегални леви дейци.През пролетта на 1942 година прекъсва обучението си и се включва в югославското комунистическо партизанско движение. През май 1943 Тито му дава званието генерал-майор. Избран е за делегат от Македония за Второто заседание на АВНОЮ, но не успява да отиде там поради отдалечеността на мястото, където се провежда то– град Яйце в Босна.През първата половина на 1945г. командва македонските единици от югославската армия, сражаващи се против германските войски на Сремският фронт и в НДХ.След Втората световна война Апостолски е основен деец в борбата на нова комунистическа Югославия срещу българщината във Вардарска Македония и Западните покрайнини, като в 1973 година твърди в труда си „Воената организација во периодот на НОВ и револуцијата на Македони-ја“, че след капитулацията на България комунистическата съпротива във Вардарска Македония придобива общонароден характер. В периода 1946– 1952 г. е командир на шеста югославска армия в Сараево (Сараевска воен-на област). На 22 декември 1947 година публикува в официозът на юго-славската армия "Народна армия" статията "Битката за Скопие", препечатана на 14 ноември следващата година във вестник "Нова Македония", в която освобождението на града от Вермахта е приписано на криещите се по околните хълмове македонски партизани,решителната роля на българската армия е премълчана, а защитата на историческата истина за сраженията е наречено "присвояване на героичните борби на югославските партизани". През 1953 г. е начело на първата военно-дипломатическа делегация на Югославия в Израел. След това е началник на Висша военна академия. Бил е началник на пехотата на Югославската народна армия (до 1958). Излиза в запаса през 1958 г. като генерал-полковник. Член е на ЦК на МКП, депутат в Учредителното събрание на Югославия, а след това и в Събранието на СФРЮ, депутат в Събранието на СРМ.

След пенсионирането си започава да се занимава с различни въпроси от историята на балканските народи. Между 1965 и 1970 г. става първия доктор по военни науки на Балканите и е директор на Института по националния история в Скопие. С основаването на Македонската академия на науките и изкуствата (МАНИ) през август 1967 г. Апостолски става първият неин редовен член. През 1969 г. под негово ръководство се издава първата „История на македонския народ“, която е пример за многобройни неистини и манипулации в македонската историография. В тази връзка става известен сред българските си колеги с фразата си:„Немам доказ, али тврдам“, станала заглавие на негово Интервю, което е публикувано в белградското списание "НИН" на 4 март 1979-та, в което принизява народностните характер,качества и достойнството на български-ят народ в сравнение с другите народи на Балканите и косвено оправдава великосръбската асимилационна и завоевателна политика в Македония между Берлинският конгрес и Първата световна война. А насилствената Сърбизация на Вардарска Македония в периода 1913-1941- ва за него играе второстепенна роля пред преследването на комунистите в Кралство Югославия. Изкарва България за най голямата военна заплаха за Югославия и е сравнявал българина със змия, чиято глава трябвало да бъде трошена.Президент е на МАНИ от 1976 до 1983 г. В едно от последните си интервюта, дадено за Радио "Скопие" през 1986 година казва, че самото наличие на сражения между комунистическите партизани и българските военни, паравоенни и полицейски части било достатъчно доказателство за "небългарският произход на македонците", премъл-чавайки освен свръхпредставеността на Сърби,Сърбомани,други чуждеродни елементи и дори на дезертирали войници комунисти от предвоенните Български територии в партизанските редове, широкото участие на местни кадри в Българските институции във Вардарска Македония - това число и в Силовите структури, и създаването на контрачети от местни доброволци, предвождани от ветерани на ВМРО също и това, че подобна Гражданска война се е водела и в Стара България.

Обявен за един от 66-те народни герои на Социалистическа република Македония (1953 г.), а брат му, който е страстен рибар, е обявен за „професор по ихтиология“.^[14] Председател е на Съвета на Академиите на науките и изкуствата на СФРЮ. От 1979 г. е член на Югославската академия на науките и изкуствата, а от 1986 г. е доживотен председател на Дружеството на историците на Македония.През 1995 г. новоучредената Военна академия в столицата на Република Македония Скопие е наречена на негово име. На негово име също има орден на Армията на Република Македония.Родната му къща в Щип е обявена за паметник на културата.

 

10.Киро Глигоров

 

 

Киро Благоев Глигоров (на македонска литературна норма:Киро Благоев Глигоров) е политик от Федерална Югославия и Република Македония, първи президент на страната от 1991 до 1999 година.

Роден е като Кирил Благоев Григоров или Панчев на 3 май 1917 година в Щип, тогава анексиран от Царство България. След завършването на прогимназия в Щип, Кирило Глигорович постъпва в сръбска гимназия с интернат в Скопие. Дипломира се в Юридическия факултет на Белградски университет през 1940 г. и остава да работи там.След краха на Югославия и българската анексия на Вардарската бановина през 1941 г. той се връща в Скопие и започва да работи като юрисконсулт на банка. През 1942 г. Глигоров е арестуван от българ-ската полиция по донос, че е просръбски настроен комунист. Освобо-ден е по нареждане на кмета на Скопие Спиро Китинчев, който гарантира за него като благонадежден българин. По-късно, през 1943 г. се включва в нелегалното движение, а през 1944 г. става активист на комунистическата партия. Член е на АСНОМ, където отговаря за финансите. След 1944 г. заема редица важни постове в админис-трацията. Впоследствие е финансов секретар на Съюзния изпълнителен съвет, член е на Председателството на СФРЮ и председател на Скупщината на СФРЮ.

След разпада на Югославия е първият президент на Република Македония. Има два мандата от 1991 до 1999 година. За президент на Македония е избран на 27 януари 1991 година, а за втори мандат на 19 ноември 1994. Изпълнява Функцията президент на Републиката до 19 ноември 1999 година. По времето на своите два мандата, се опитва да стабилизира Република Македония и да я предпази от обтегнати съседски отношения. Провежда политика на „еквидистанция“ (равноотдалечаване) от всички съседи на страната:Сърбия и Черна гора,България,Гърция и Албания.

На 3 октомври 1995 г. срещу него е извършен атентат, когато паркирана кола се взрвивява в близост до преминаващата му служебна кола. Шофьорът му загива, а Глигоров е тежко ранен над дясното си око, с което ослепява. След това не е в състояние да изпълнява президентски-те си функции до 1996 година. По това време длъжността президент заема Стоян Андов. Извършителите на атентата така и не са установе-ни.

През 1943 г. се жени за Нада Глигорова, дъщеря на ренегата на ВМРО Стоян Мишев. Син на Киро Глигоров е Владимир Глигоров, един от основателите на сръбската Демократическа партия. Умира на 1 януари 2012 година в Скопие.Погребан е от семейството си в община Бутел.

 

11.Блаже Ристовски

 

 

Блаже Петров Ристовски (на македонска литературна норма:Блаже Петров Ристовски) e историк,филолог и фолклорист от Република Македония,академик на Македонската академия на науките и изкуствата.

Роден е през 1931 година в тиквешкото село Гърниково, което тогава е в Кралство Югославия. Учи в местната гимназия, а през 1948 година е арестуван и осъден на 6 месеца затвор заедно с Киро Мишков и Ристо Чулев, заради създадената от тях младежка група на ВМРО. През 1955 година завършва Философския факултет в Скопие, група история на литературата на югославските народи. Между 1961 и 1966 г. е лектор по македонски език и литература в Люблянския университет и в Педаго-гическата академия в Марибор. През 1965 година в същия факултет защитава докторат на тема „Кръсте П. Мисирков - животът и делото“ („Крсте П. Мисирков - животот и делото“). Директор на Института за фолклор „Марко Цепенков“ в Скопие. През 1988 година става член на МАНИ, а от 1999 до 2003 година е неин научен секретар. Почетен член на Дружеството на писателите на Македония.

 

12.Блаже Конески

 

Блаже Конески (на македонска литературна норма:Блаже Конески) e книжовник, културен деец и общественик —поет,писател,есеист,филолог,преводач и професор във Философския факултет на Държавен университет „Св. Кирил и Методий“, Скопие, създател и един от кодификаторите на македонската книжовна норма.

Роден в сърбоманско семейство. Като племенник на известния сърбоман-ски войвода Григор Соколович (братовчед на баща му), получава сръбска кралска стипендия за обучение в гимназия в Крагуевац,Сърбия, където участва в редактирането и списването със своите първи стихове на сръбски на гимназиалните издания (на сръбски) „Млади Шумадинац“ и „Подмла-дак“. Като Благойе Лямевич (Коньевич) се записва в Белградския университет, където един семестър изучава медицина, а след това променя специалността си на сръбски език и литература. През 1941 г., след разгрома на Югославия в Ауфмарш 25 се записва в Юридическия факултет на Софийския университет под името Благой Йорданов Конев. Докато учи в София, не сътрудничи на български издания, не търси контакти с млади писатели и рядко следи пресата - за разлика от периода на обучението си в Белград.От 1944 година, още незавършил висше образоване, активно се включва в стандартизирането на новата езикова норма, наричана маке-донски книжовен език. Един от съставителите на правописа, а освен това е и редактор на „Речник на македонския език“. Основател е на изучаването на македонистика в университета в Скопие, където от 1958 до 1960 година е ректор. През 1967 г. става член на Македонската академия на науките и изкуствата и е неин пръв председател (до 1975 г.). Освен това е и член на Македонския ПЕН център и член на Дружеството на писателите на Македония от 1947 г. и негов пръв председател.Работил е и като редактор на литературните списания „Нов ден“ и „Македонски язик“.Блаже Конески е обвиняван, че предпочита да говори на сръбски език и че не може или не иска да разбере диалекта от Кавадарци,Неготино и Гевгели, които се намират на 40-70 км от родния му Прилеп („Тешко ми беше да го следам гевгелийскиот диалект“). Като ученик е подиграван от другарите си през ваканциите, че говори на сръбски и не може да използва местния диалект.

Блаже Конески има и международни изяви. Бил е член на академиите на науките в Загреб,Белград,Сараево,Чикаго,Лодз и почетен доктор на университетите в Чикаго и Краков. Трудовете му са превеждани на сръбски,словенски,албански,турски,унгарски,френски,руски,италиански,

гръцки,полски,румънски,немски,шведски и английски език.Българската наука отбелязва и ролята му за представянето на делото на българските възрожденци от Македония като Кирил Пейчинович,Братя Миладино-ви,Йордан Хаджиконстантинов Джинот и други като небългарско, както и усилията му да отдалечи максимално езиковата норма в Северна Македо-ния от българския книжовен език. Нерядко е обвиняван във фалшифика-ции с цел представянето на някои политически реалности за научни факти.

 

13.Никола Пашич

 

Никола Пашич (на сръбски:Никола Пашић) е сръбски политик от български произход, на няколко пъти министър-председател на Кралство Сърбия (1891– 1892, 1904– 1905, 1906– 1908, 1909– 1911, 1912– 1918), както и министър-председател на Кралството на сърби, хървати и словенци (1918, 1921– 1924, 1924– 1926).

Никола Пашич е роден на 31 декември 1845 година в село Велики извор,Зайчарско, основано през XVIII век от бежанци от Голям извор,Тетевенско.Според сръбската историография самият Пашич извежда произхода си от Тетово в Македония, а връзката с Тетевен е объркване на имената.Баща му умира и майка му се жени повторно за сърбин, хлебар, който го осиновява и му дава името си (Пашич).

Първоначално Никола Пашич се проявява през 1870 г., като виден оратор на младата Радикална партия. На изборите на 7 септември 1883 г., партията  печели мнозинство и се сблъсква с кралМилан, обявил се строго срещу нея. След Тимошката буна от 1883 г. Пашич бяга с неколцина от своите привърженици във Видин, където известно време се укрива от сръбските власти. Като водач на въстанието получава смъртна присъда, но след абдикацията на крал Милан през 1889 г. е амнистиран.За шестгодишен период (1883-1889) със съдействието на българските власти (в лицето на тогавашния министър на вътрешните работи Константин Стоилов) пребивава в София, препитавайки се като строителен предприемач. Тук той постъпва за малко на работа в Министерството на вътрешните работи. Занимава се основно с частна практика, като инженер-строител. По негов план и под негово ръководство трябвало да се издигне в София сградата на Софийския градски дом, чиито основи полага. Върху мястото на този непостроен дом, днес се намира Българска народна банка.Като съоснова-тел (със Светозар Маркович) и водач на най-влиятелната партия в тогаваш-на Сърбия, кариерата на Пашич върви по възходяща линия. В 1905 година по негова инициатива се създава Сърбомакедонският комитет.Като ръководител на Радикалната партия той е натоварван многократно да съставя кабинета на Сърбия. Пашич оглавява сръбското правителство през най-съдбоностните за Сърбия години – на Балканската и Първата световна война.

Никола Пашич се проявява като извънредно ловък и далновиден политик. Той е известен с проруската си политика преди и по време на Първата световна война. Изиграва основна роля в създаването на Кралството на сърби, хървати и словенци (по-късно Югославия).

Името на Пашич носи един от централните площади в Белград.

Както казва един сръбски политик:Ако Пашич не беше от български произход санкциите наложени върху България след Букурещкия и Ньойския договори щяха да бъдат значително по-леки!

 

14.Кръсте Мисирков

 

 

Кръсте (Кръстю, Кръсто или Кръстьо) Петков Мисирков (на македонска литературна норма:Крсте Петков Мисирков; на румънски:Cresto Misircov) е български филолог и публицист. Неговото българско самосъзнание, както и националното му самоопределение и възгледи са противоречиво възприемани и тълкувани. За съществуването на подобен разнобой при възприемането на неговото дело и обществени приноси, заслугата е освен на дълго налаганата официозна доктрина на македонизма в Северна Македония, така и на самия Мисирков, който е крайно непоследователен при застъпването и отстояването на различни свои виждания за бъдещото общественополитическо развитие на родната му област Македония.Като член на студентския Таен македоно-одрински кръжок в Санкт Петербург, Русия използва псевдонима Секъл.

Житейският път на Кръстьо Мисирков е изпълнен с редица премеждия, превратности и пътувания. Предвид на изявите му, които са доста противоречиви през отделните периоди, непоследователни, а понякога направо парадоксални или „екстравагантни“, са изказвани различни и често взаимно изключващи се мнения за него, които дават коренно противоположни оценки за личността му.

Роден е в село Постол,Ениджевардарско, тогава част от Османската империя. Завършва гръцко основно училище в родното си село, след което, привлечен от сръбската пропаганда, заминава да продължи учението си в Кралство Сърбия.

От есента на 1889 година е ученик в Белградската гимназия като стипен-диант на дружество „Свети Сава“ под името Кръста Петкович. През февруар и 1890 година Мисирков, заедно с 39 разбунтували се ученици и студенти родом от Македония, напуска Белград и продължава учението си в София като стипендиант, където престоява около година. От декември 1890 година Мисирков отново е стипендиант на сръбската държава в Белград. Тук постъпва в организираното от сръбската пропаганда Богос-ловско училище, поставящо си за цел да подготви свещеници и учители за Македония. Поради бунт в училището и последвалото му разформироване, Мисирков заминава за Шабац, където се записва в местната гимназия. През 1892 година се прехвърля от Шабац пак в Белград в тригодишната Учител-ска школа. През 1893 година със свои другари основава под въздействие на македонистичното учение на Стоян Новакович ученическо дружество „Вардар“ с цел поддържане на македонистки дух сред добре приетите в Сърбия ученици от Македония. През 1895 Мисирков завършва Учител-ската школа и е назначен за учител в Прищина.Вместо за Прищина Мисирков заминава за Одеса да продължи образованието си. Понеже дипломата му от Белград не е призната, той следва две години в Полта-вската духовна семинария, която завършва в 1897 година. Същата година се записва за студент в Историко-филологическия факултет на универси-тета в Петербург. През 1900 година е един от първите младежи, записали се в основания в имперската столица Таен македоно-одрински кръжок, на който по-късно става и председател. Мотивите си за участие в кръжока в писмо от 28 ноември 1900 година до председателя на Върховния македоно-одрински комитет в София излага така:

„

Известно е, че няма българин, който да не се интересува от положението и съдбата на онази страна от отечеството ни, която до днес стене под игото на Турция.

“

Мисирков завършва Петербургския университет с отличен успех, след което е приет за следдипломни проучвания при проф. П. Л. Лавров с дипломна работа „Към въпроса за народността и причините за популяр-ността на Крали Марко“. През този период влиза във връзка и общение с много видни руски учени слависти като проф. В. И. Ламански, проф. А. Бодуен дьо Куртене, проф. И. А. Лавров, проф. П. Н. Милюков, проф. Г. Илински, проф. Т. Д. Флорински, проф. Б. М. Ляпунов и т.н. Поради финансова оскъдица Мисирков не може да продължи следуниверситет-ската си подготовка и приема предложението на Екзархията да бъде назначен за учител в Битолската мъжка гимназия.В Битоля Мисирков освен с гимназиалното учителствуване се заема и с домашното обучение и подготовка на децата на руския консул в града А. А. Ростковски. След убийството на консула (на което става неволен сви-детел) той заминава отново за Русия.

В Русия той оформя книгата си „За македонцките работи“. Впоследствие пътува до София за издаване на книгата, което става с финансовата под-крепа от кръгове в Русия, а голямо количество от нея е закупено от сръб-ския дипломатически агент в София по настояване на Стоян Новакович. От България тръгва към Белград, при което се среща със Стоян Новакович. От Белград се връща в Русия като учител в Бердянск,Одеса и Кишинев. През 1905 година издава един брой на списание Вардар. Учителствува и в Кишинев. От април 1907 г. започва да сътрудничи на издаваното в София списание „Македоно-одрински преглед“, представляващо печатен орган на ВМОРО. В него печати своя труд „Бележки по южнославянска филология и история“. През 1909 г. Мисирков отпечатва в Одеса в отделна брошура труда си „Южнославянски епически предания за женитбата на крал Вълкашин във връзка с въпроса за причините за популярността на крали Марко сред южните славяни“, както и статията си „Основите на едно сръбско-българско сближение“ в сп. „Българска сбирка“. По времето когато се провежда Славянския събор в София през 1910 г. К. Мисирков присъства като негов почетен гост. През 1910– 1911 г. той превежда от български на руски език книгата на проф.Анастас Иширков„България“.

По време на Балканската война Мисирков е заедно с българските войски, като кореспондент на руски вестници. При избухването на Между-съюзническата война бързо се връща в Русия. През 1914 година, след избухването на Първата световна война, от Одеса той пътува до Киев и Петербург, където води разговори с руските водещи политически дейци по въпроса за Македония. През 1914 г. участва в основаването на Българското културно-просветно и благотворително дружество „Братство“ в Одеса. След Октомврийската революция (1917) Бесарабия се обявява за незави-сима. К. Мисирков е избран за депутат от българското население в учредения Бесарабски парламент в Кишинев, като същевременно е секретар на българо-гагаузко-немската училищно-просветна комисия в Бесарабия. По-късно, през 1918 година, Бесарабия е присъединена към Румъния, която е във война с България. Така Мисирков е екстрадиран в България.

В края на Първата световна война Мисирков се завръща в София, където по-късно умира. През този последен период в живота си работи последователно в Етнографския музей в София и като учител и директор на гимназиите в Карлово и Копривщица. По това време Мисирков става български поданик.

Умира в 1926 година. Погребан е в Централните софийски гробища. Според българската гледна точка, макар че има колебания, в по-голямата част от своя живот и творчество, Кръсте Мисирков определя себе си като българин. Като такъв се определя както по време на по-голяма част от пребиваването си в България, така и извън нея.В Бесарабия, където Мисир-ков живее през 1913– 1917 година, той е възприеман като българин, а през 1917– 1918 година дори е депутат в местния парламент, представляващ българите. През 1913 година, в писмо до академик Александър Теодоров-Балан, Мисирков пише „Като българин, аз на драго сърце бих си заминал за България, ако там се има нужда от моя труд по научното издирване съдбите на българските земи, особено на Македония.“През 1924 година той пише: „Ние (в Македония) бяхме повече българи от онези в България“ и се застъпва за по-голяма България, обхващаща райони, които принад-лежат на Кралството на сърбите, хърватите и словенците (дн. Северна Македония) и на Гърция. Статията е публикувана в отделна секция в българския вестник „Мир“ през 1919 година, където той причислява области на Македония, окупирани от Сърбия, като част от българското землище.

Също така през 1919 година пише в софийския вестник „20 юли“ следното:

„

Дали ние наричаме себе си българи или македонци не е от значение, защото ние винаги ще се отделяме от сърбите и ще имаме българско самосъзнание.

“

Смята се, че неговите текстове са значително променени по времето на комунистическия режим в Югославия, за да поддържа представата за македонска нация, различна от българската.Българските историци отбелязват, че Мисирков избира българското гражданство и че той живее в София, където работи за по-велика България до своята смърт през 1926 година. Погребан е в централните гробища в София.

През 2013 година община Благоевград закупува архив, съдържащ писма, снимки, вещи, дневници, карти и други на различни дейци и ръководители на ВМОРО. Колекцията включва и оригинални снимки на Мисирков, както и негов личен дневник от времето му като учител в Битоля през 1903 година. Според македонистката гледна точка Кръсте Мисирков е най-бележитият македонски публицист, филолог и лингвист, който изработва принципите на македонския литературен език в началото на XX век. В края на ХХ век в Северна Македония Мисирков е обявен за „македонецот на ХХ-от век“.

Мненията му относно политическите и националните въпроси на неговото време изразяват борбата на македонските интелектуалци за освобождаване на македонците от османско владичество и създаването на независима македонска държава. През 1903 година, докато е в София, той публикува книгата „За македонцките работи“, в която поставя основите на днешния македонски език. Според тази книга за база на създаването на македонския език трябва да се използват диалектите, говорени от населението в централните части на Вардарска Македония. Мисирков използва тези народни говори при написването на своята брошура. Принципите на публициста играят важна роля при създаването на модерния македонски език малко след Втората световна война.

Докато през по-голямата част от живота си той се обявява за българин, две години преди смъртта си той частично се възвръща към македонистките си възгледи. Неговото етническо македонско самосъзна-ние е явно показано в една от неговите последни статии преди да почине: „Съзнателно чувствам себе си за македонец и това трябва да стои по-високо от всичко на този свят. Македонците не трябва да позволяват да бъдат асимилирани и изгубени, живеейки сред сърбите и българите. Ние можем да признаем близостта си с тях, но ние трябва да ги оценим от гледната точка на македонската позиция.“ Въпреки тези колебания, в последните три статии преди смъртта си Мисирков отново заема ясна пробългарска позиция.

По отношение екстравагантността на някои мнения и възгледи у Мисирков, българските историци са изказвали най-различни предположения.Българският историк Божидар Димитров в книгата си „Десетте лъжи на македонизма“ без да се аргументира с документални източници твърди, че Кръстьо Мисирков е бил агент на българското военно разузнаване. С най-оспорваната му творба – брошурата „За македонцките работи“ /издадена в София/ е направен опит за неговото внедряване във висшите политически кръгове на Сърбия и Русия.

В книгата си „Изследване на публицистичната дейност на Кръстьо Миси-рков“ професор Веселин Трайков достига до извода, че за да се даде без-пристрастна оценка на Мисирков, то обществените му изяви трябва да се изследват и преценяват в тяхната съвкупност, въпреки неговите идейно-политически лъкатушения по македонския въпрос. Следствие от анализа са изведени няколко несъмнено безпристрастни извода, като този, че Мисир-ков критикува българската държавна политика по отношение на Маке-дония за нейната непоследователност /особено остро се изказва срещу сключения договор с анекс между България и Сърбия, определящ терито-рията на Вардарска Македония за „безспорно“ и „спорно“ българска по отношение на сръбските претенции спрямо територията ѝ, превърнала се вследствие от сръбската окупация в „Южна Сърбия“/. На анализаторите прави впечатление обстоятелството, че Мисирков издига лозунга за„Авто-номна Македония– Швейцария на Балканите“ в трудни за България външнополитически моменти /след краха на Илинденско-Преображен-ското въстание и Ньойския договор/, когато цялата или почти цялата територия на Македония е във владение на българските противници–Османската империя,Кралство Сърбия,Кралство Гърция,Югославия.

Кръстьо Мисирков още в посвещението си към Гаврил Занетов с първата своя публикация„Бележки по южно-славянска филология и история /към въпроса за пограничната линия между българския и сърбо-хърватския езици и народи/“ след най-дискутирания му труд „За македонцките работи“ се отрича от научната стойност на брошурата, като заявява:

„

..., както и всичкото съдържание на брошурата до толкова далеч стоеха от безпристрастната наука, щото аз счетох за крайно неудобно да се срещна през двумесечното живеене в София с какъвто и да е от софийските филолози и историци. С това разбира се аз нанесох силен удар на научните си интереси и занятия.

“

В тази насока е и мнението на известния хърватски историк и специалист по балканска история Иво Банац, който е професор в Йейлския универ-ситет. Той смята, че за съществуването на македонска нация може да се говори от втората половина на XX век, а наченки на македонско етническо самоопределение се появяват у отделни интелектуалци през 20-те и 30-те години на миналото столетие. Според него, от една страна Мисирков е представител на един по-широк български патриотизъм, който се основава главно на сродност на (двата) езика и на неговите пробългарски възгледи, които той споделя открито срещу сърбите (и преди тях срещу гърците). От друга страна, когато става въпрос за македонско национално и културно разграничение в рамките на голямата българска общност, възгледите на Мисирков трябва да се разбират повече във филологически, а не в етнонационален смисъл. В заключение към мненията за Мисирков следва да се изтъкне обстоятелството, че явно благодарение на неговите лъка-тушения той е първият български учен филолог, който не е възпрепятстван от сръбските власти и успява на място в Сръбското Кралство да изследва моравското наречие, същевременно имайки за цел да събере и изворов материал за него. Филоложките му заключения за българския характер на този за Мисирков краен западнобългарски диалект (наричан впоследствие в различните му наречия от българските филолози преходни говори) се потвърждават и от докладите на българските учени, взели участие в Научната експедиция в Македония и Поморавието в годините на Първата световна война (1915– 1918). В тази връзка ето какво твърди Мисирков в 1909 година:    

„

Сега няколко думи за характера на борбата на Сърбия с българския народ. Преди всичко в Сърбия се пазеше една тайна върху особеностите на наречията, особено на Моравското наречие. Миличевич и Карич дадоха най-повърхностни описания на говорите на това наречие. Струва ми се, че най-пълно описание на това наречие дадох аз. Сръбските филолози нищо не прибавиха към казаното от мен, т.е. продължаваха по-предишната политика на скриване на любопитните особености.

За политическите виждания на Кръстьо Мисирков може да се съди от изложенията му в последните три негови статии преди смъртта му, чрез които той дейно участва в духовния живот на страната, избрал за своя родина. От тях ясно личи отношението му към зародилите се в българския политически живот социализъм,комунизъм,анархизъм и прочее „левичар-ства“ след националната катастрофа в Първата световна война, завършила за България с подписването на Ньойския договор. Отношението му към партиите изразители на тези идеологии в политическия живот на царството е крайно недобронамерено, каквото е и към властващия болшевизъм в близката до сърцето му Русия. Мисирков предлага противодействието да е чрез традиционалното и институционално укрепване на църквата,учи-лището и казармата в българския обществен и духовен живот. На този фон звучат неуместно последвалите въздигания на Мисирков за „баща“ на македонския език и идентичност, които започват да бъдат официално налагани на обществеността във Вардарска Македония след Втората световна война.

15.Георги Пулевски

Първият, който „кодифицира“ македонския език със своята „Грама-тика на славяно-македонското население“, издадена през 1880 г. Личността на Георги Пулевски се свързва главно с три- и четириезичните му речници, в които обособява отделен македонски език. Подобно на по-късния си последовател Кръсте Мисирков и той се смята за един от основополож-ниците на македонизма. Същевременно съществуват доста противоречия в житейския му път, където предателските му възгледи се редуват с пробъл-гарски прояви. Например в последната си граматика „Язичница“ той при-ема македонското наречие за български диалект. Ето и редове от самия Пулевски, който през 1882 г. подава молба за поборническа пенсия до Народното събрание на Княжество България и изразява съжалението си за неосъщественото обединение на Македония с Княжеството: „...Господа! Народни представители! Състоянието на бедност ме принуди да пред-ставям моите свидетелства, че съм участвал като войвода в Руско-турската война, за освобождението на нашата татковина, но за нещастие нашата земя остана неосвободена и несъединена”.

16. Коста Групчевич

 и Николай Еврович. И двамата по произход са българи от Македония, но са учили в сръбски училища и университет, в резултат на което са се сър-бизирали. По този начин се превръщат в едни от ранните „идеолози“ на македонизма. Коста Групчевич иска да издава вестник „Македонски лист“… И тъкмо с него си поставя за задача да започне борба с българ-ското влияние в Македония и да пропагандира сръбската политическа версия, която твърди, че населението на Македония е сръбско по произход, а не българско. Обаче османските власти не разрешават издаването на вестника. По-късно става сътрудник на сръбското дипломатическо представителство в Цариград и организира издаването на друг вестник – „Цариградски гласник“ излиза на сръбски език. К. Групчевич и Н. Еврович изпращат и свой меморандум до посланиците на Великите сили с твър-дението, че македонското население е отделен народ, с отделен език, нрави, обичаи и история.

17.Стоян Дедов и Димитър Т. Мишайков също са родом от Македония, но в Белград са подготвени да пропагандират сръбската национална идея. За тази цел откриват т.нар. „Македонски клуб“. През 1902 г. този клуб започва издаването на в. „Балкански гласник“, в който правят опити да аргументират идеята за „национален сепаратизъм“ сред македонските българи. Двамата твърдят, че македонските славяни са отделна част от българите. И че македонският народ е подлаган на претопяване под въз-действие на пропагандата на България, Сърбия и Гърция. Затова издигат лозунга за борба не само срещу турците, но и против българите, сърбите и гърците. Този лозунг е напълно в съответствие с руската политика в Маке-дония. Целта е населението в Македония да бъде объркано и най-вече да се противопостави на започналата революционна освободителна борба. Но този лозунг не се харесва на тогавашните сръбски  управници, които са за директно посръбчване на българите в Македония. Затова Белград спира подкрепата си за в. „Балкански гласник“ и той е закрит. Тогава двамата изоставени македонисти намират покровителство в Петербург, където отиват през есента на 1902 г. Техните идеи се харесват на руските дипломатически кръгове в Азиатския департамент на Русия. Тогава се намесва и Стоян Новакович, който, както казах, по това време вече е посланик в Петербург. Той ги приема и разговаря с двамата ренегати. На тази среща те разясняват целите на отиването си в Русия. Според тях „пътят на македонския сепаратизъм е единственото средство да се разбие Екзархията и връзката ѝ с българите и българските стремежи”. В своя доклад до правителството Новакович разяснява основните моменти от тяхната идея: „В случай че Македония добие някакви автономни права, те мислят, че това трябва да се придружава с отцепването на църквата от Българската екзархия в Цариград, с организиране на отделни църковни управи под закрилата на Цариградската църква и с издигане на маке-донския диалект за държавна литературна употреба, с фонетичен (подобен на сръбския) правопис, за да се избегне употребата на български език. Върху тези три фундамента: отделна църква, отделен език и отделна автономна организация под защита на султана, според техните мисли би се основавала бъдещата автономна организация на Македония. За да се подготви това, те започват агитация в тази насока сред македонците. Затова и мен ми се струва, г-н министре, че дейността на тези млади засега ни най-малко не противоречи и на интересите на Сърбия и че би имало основание да се помогне и с материална помощ, ако е възможно”.

Ползвани материали:

1.Уикпедия

2.Христо Силянов,Освободителните борби на Македония,Наука и изкуство,София,1983 г.

3.Григор Велев,История на българите от Македония,Изток-Запад,София

4. Росен Тахов,Димитъp Блoгeев обявява, че не е бългаpин, а маĸедeнонcки 

Cлавянин,в.24 часа