"Бугари-татари",македонски воеводи от ВМОРО

 

Македонистката пропаганда в република Македония и заблудените от нея и възпитани в антибългарски дух новоизлюпени македонци с всички сили се стараят да докажат,че Илинденското въстание е дело на македонскиот народ ,а бугарите-татари не само не са участвали в него,а даже се опитвали да пречат на святото дело за освобож-дение на Македония от турското робство!Напразни усилия на зомбирани от сърбо-комунистическата пропаганда люде да извратят истината и направят черното бяло,а бялото черно!Но да допуснем за момент,че те казват истината!Тогава какви са тези стотици българи от свободните български земи,които масово са се включвали в македонските чети за да се бият и умират за чужда кауза?Хора предимно интелигентни и умни,много от тях завършили висше образование и владеещи чужди езици.Хора оставили близки и роднини и спокойния живот в родината!Защо македонските комити така възторжено и приятелски приемат тези чужденци и даже правят много от тях свои воеводи и началници.Защо в македонските чети не виждаме нито един сърбин , грък или албанец!?Защо щабът на въстанието в Смилево се обръща за помощ към българската държава,а не към сръбската или гръцка?!Защо след погрома хиляди македонци търсят убежище в България,а не в Сърбия и Гърция?!Отговорът е много прост и очевиден за нормалните хора,но не и за безмозъчните и заблудените:Защото тези македонци много добре са знаели,че хората в България са техни еднородни братя и само там те могат да намерят убежище и братски прием.Но да видим какви са по произход част от най-големите македонски воеводи,оказали решаващо въздействие върху хода на македонското освободително движение:

 

 

 

 

  Иван Георгиев Гарванов с псевдоним Аврам, Атила, Павел, Саул^[1] и Давид^[2][3] е български революционер, председател на Централния комитет на Вътрешната македонско-одринска революционна организация.^[4]

Гарванов е роден в Стара Загора в 1869 година, тогава в Османската империя. Баща му е убит в Руско-турската война в 1877 година в боевете при Стара Загора. Иван Гарванов учи в родния си град, в 1888 година завършва гимназия в Пловдив и след това е състудент на Даме Груев във Висшето училище в София. В 1892 година завършва Физико-математическия отдел и специализира физика във Виена.Става учител по физика в българската гимназия в Солун през 1894 и продължава да преподава там до заточението си през 1903 година. По това време Гарванов застъпва еволюционната идея за освобождаването на Македония. В Солун Гарванов е сред основателите Българското тайно революционно братство, организация на по-консервативно настроени българи, която се противопоставя на ВМОРО, тъй като смята, че тя действа прибързано и води населението към неуспешно въстание и погром. В 1898 година участва в списването на хектографирания вестник на Братството „Борба“.^[5] През 1897 г. Христо Ганов е убит от сърбоман в солунско кафене, а присъстващият Иван Гарванов се притича на помощ на другаря си, но е тежко ранен. След тази случка възгледите му започват да еволюират и той осъзнава необходимостта от въоръжена борба. Дейността на Братството среща противодействие от страна на ВМОРО и донякъде от Върховния комитет в София. Започват вътрешни междуособици и опити за взаимни покушения с ранени, макар че никой не е убит.След като Борис Сарафов става председател на Върховния комитет през 1899 г. той предлага на Братството преговори за помирение. Това кара Гарванов да замине през 1900 г. за разговори в София. Сарафов, който открито симпатизира на Вътрешната организация, го съветва да се помирят с ВМОРО. Гарванов получава такъв съвет и от министър-председателя Рачо Петров. Остава недоволен и отива в Цариград на среща с Екзарх Йосиф. Екзархът също не одобрява революционните действия на ВМОРО, но отказва да се бори срещу тях, като се мотивира, че на нейна страна са както князът, така и правителството. След тези разговори Ив. Гарванов се връща в Солун и запознава Братството с положението. След обсъждане надделяват гласовете за помирение и разбирателство. Така в началото на 1900 година следва вливането на Братството във ВМОРО и Гарванов става член на Солунския революционен комитет.

Христо Черньо Пеев е роден на 16 юли 1868 г. в село Дерманци, Ловешко. Завършва III прогимназиален клас в Плевен. Отбива редовната си военна служба в 17 плевенски полк и в 1899 година остава на служба като унтерофицер и фелдфебел в 15 ломски полк в Белоградчик. В същия полк служи и Борис Сарафов, който привлича Пеев към македоно-одринското освободително движение и той е сред основателите на Тайното офицерско братство в Белоградчик.През август 1899 година Пеев напуска служба и през септември пристига в Солун, където под ръководството на Пере Тошев, доктор Христо Татарчев и Христо Матов четири месеца се занимава с военно обучение на членове на ВМОРО. На 14 февруари 1900 г. става четник в четата на Михаил Апостолов Попето, действаща в Гевгелийско и Ениджевардарско. Михаил Попето го прекръщава на Чернопеев.От април 1900 година е самостоятелен войвода на агитационно-организаторска чета в Кукушко, чиято цел, подобно на четите на други двама български военни - Марко Лерински и Михаил Попето, е създаване на селски комитети и военно обучение на населението. В четата на Чернопеев се обучават Михаил Герджиков, Сава Михайлов, Кръстьо Асенов, Александър Китанов, Петър Китанов, Мирчо Икономов, Никола Дечев и други бъдещи изявени дейци на ВМОРО.През февруари 1901 година четата на Чернопеев води първата голяма битка между чета на организацията и османски части - 14 часа се сражава при село Баялци, като в битката загиват половината четници заедно с брата на Гоце Делчев Мицо Делчев. Това сражение утвърждава авторитета на революционната организация в Кукушко и Гевгелийско. През март Чернопеев заедно с Туше Делииванов пристига в София за снабдяване с оръжие. Тук Гоце Делчев го уговаря да поеме като войвода Горноджумайски район, където се стреми да отблъсне влиянието на Върховния комитет и им дава чести сражения. Четата на Христо Чернопеев, заедно с тези на Кръстьо Асенов и Яне Сандански участва в аферата „Мис Стоун“ в Пирин през 1901 година.Чернопеев се отнася с резерви към решенията на Солунския конгрес на ВМОРО през януари 1903 година за поемане на курс към незабавно въстание. На 24 март 1903 година четата на Чернопеев навлиза в Македония и през април води няколко сражения в Струмишко и Горноджумайско. Връща се в България за муниции и оръжие и отново навлиза в Македония с 250 души през август след избухването на Илинденско-Преображенското въстание. Четата му се разделя на три - едната, начело с Петър Самарджиев, заминава за Тиквеш, а друга част, начело с Никола Жеков, – за Радовишко. Чернопеев води няколко сражения с османски части през септември в края на въстанието се завръща в България.

Кръстьо Асенов е роден в 1877 година в Сливен. Племенник е на легендарния войвода Хаджи Димитър и по-малък брат на революционера от ВМОРО Йордан Асенов. Завършва гимназия във Варна и става учител. По-късно постъпва във Висшето училище в София (днес Софийски университет „Свети Климент Охридски“). Включва се в борбата за освобождение на Македония и Одринско под влиянието на Гоце Делчев. Запознава се с Яне Сандански, докато учителства в село Лешко. Взема дейна роля в аферата „Мис Стоун“. През 1902 година действа в района по десния бряг на Струма. Струмишкият деец, учителят Васил Драгомиров пише за Асенов:

„

Кръстьо Асенов беше много нервозен човек. Той замина за Кукушка околия. Но вечерта преди да замине удари шамар за нищо на един кротък, честен и почтен селянин. Не можах да се стърпя, направих му строга забележка и го накарах да се извини.[2]

“

Преди началото на Илинденското въстание в 1903 година е войвода на Кукушката сборна чета и води сражения при Арджанското езеро на 6 юни, където загива Милан Делчев, и при село Постол на 16 юни. Поради зачестилите сражения и големите потери в района се прехвърля в Паяк планина. На Илинден в село Корнишор четите на Кръстьо Асенов от Кукушкия край и ениджевардарските чети на Апостол войвода, Трайко Гьотов и Иван Карасулията се обединяват. Там пред 250 четници става освещаването на знамето.^[3] Кръстьо Асенов решава да обвърже това събитие със сватбата си с Ана Малешевска, дъщеря на Никола Малешевски. Мнозинството от четниците тълкуват това като лошо предзнаменование, но активната подкрепа от войводата Трайко Гьотов неутрализира напрежението. Според дееца на ВМОРО Ангел Динев въпреки това десетарите Гоно Бегинин и Димитър Битраков продължават сплетните, след което Кръстьо Асенов с жена си и куриера Костадин Корнишовски се изтеглят в колиба в балкана. След разменени писма между Асенов, Гьотов и Апостол войвода се разбират четниците Костадин Корнишорски, Киро Новоселски и Мицо Динов Големанов да отведат Асенов и жена му при четата, за да продължат бойните действия. По-късно Мицо Големанов застрелва от упор спящия Кръстьо Асенов, както е инструктиран от Гоне Бегинин.^[4] След като част от четниците се изтеглят в Гевгелийско се формира съд в лицето на Сава Михайлов, Аргир Манасиев, Стефан Димитров от Битоля, Христо Стоянов Чолака от Маренци, Божил Попстаматов, Трайко Гьотов и Кольо Колищърков. Физическият убиец на Асенов Мицо Големанов е осъден на смърт и присъдата му е изпълнена, Гоно Бегинин е заловен в края на годината в София и смъртната му присъда е препотвърдена, но не е изпълнена по желание на брата на Кръстьо Йордан Асенов^[5].Сестрата на Кръстьо Асенов доктор Събка Асенова съхранява част от откупа от аферата „Мис Стоун“ през 1902 година, а братовчедите му Димитър и Иван Асенови са четници при войводата Тома Давидов.^[6][7]Във фонда на Регионалния исторически музей в Благоевград се съхраняват многобройни вещи на изтъкнати революционери, сред които Гоце Делчев, Христо Чернопеев, Яне Сандански и други, като подобаващо място в колекцията на музея заемат личните вещи на Кръстьо Асенов.

Христо Силянов пише:

Чисти въ тѣхнитѣ младежки пориви, неотразимо мили образи изкачатъ отъ задгробното царство на свещенитѣ македонски сѣнки, и добили плъть и кръвь, шествуватъ въ тоя мигъ предъ просълзения ми погледъ... Кръстю Асеновъ отъ Сливенъ, човѣкъ-хала, разнасящъ изъ македонскитѣ села и планини наследеното отъ вуйча си Хаджи Димитра могѫщество на духа

 

Пейо Тотев Крачолов, по-известен като Пейо Яворов, е български поет символист и революционер, войвода на Вътрешната македоно-одринска революционна организация, смятан за един от най-големите български поети на 20 век. Използва псевдоними като Джемо, И. Крачев, Отело, Пейчо^[1].Роден е в град Чирпан на 14 януари (1 януари стар стил) 1878 година. Завършва V гимназиален клас в Пловдив. От 1897 до 1901 година работи като телеграфопощенец, сменяйки различни селища – Чирпан, Стара Загора, Сливен, Стралджа, Анхиало, София. По това време той симпатизира на Българската работническа социалдемократическа партия. След 1897 година влиза в контакти с Вътрешната македоно-одринска революционна организация. От 1901 до 1902 година редактира нейния легален орган вестник „Дело“. През 1902 година на Х македонски конгрес е избран за член на ВМОК Станишев-Карайовов.За пръв път влиза в Македония като четник на Михаил Чаков през 1902 година. Пленен е скоро след това от върховистка чета и се завръща в България. Първоначално той е редактор на различни издания, свързани с македоно-одринското революционно движение – „Дело“, „Свобода или смърт“, „Автономия“, „Илинден“. Първата му публикувана творба е стихотворението „Напред“ във вестник „Глас македонски“. Четник е на Яне Сандански и става един от най-дейните сподвижници на Гоце Делчев и негов пръв биограф – „Гоце Делчев“ (1904). На Кюстендилския конгрес на ВМОРО е избран за допълнителен член на Задграничното представителство на ВМОРО. В 1909 година издава мемоарно-есеистичната си книга „Хайдушки копнения. Спомени от Македония 1902 – 1903“. Личен приятел на Пейо Яворов е и Пейо Гарвалов – драмски войвода на ВМОРО, също от Чирпан^[2].Озовал се в София със съдействието на д-р Кръстьо Кръстев и Пенчо Славейков, Яворов става сътрудник и редактор на издаваното от тях литературно списание „Мисъл“. Първата негова творба, която силно впечатлява естетите от кръга „Мисъл“ и се превръща в неделима част от него, е поемата „Калиопа“. През 1901 година издава първата си стихосбирка „Стихотворения“, чието второ издание от 1904 година е с предговор от Пенчо Славейков. В този период поетът работи като библиотекар, а по-късно и като драматург на Народния театър. Плод на работата му в театъра са две пиеси – „В полите на Витоша“ (1910) и „Когато гръм удари, как ехото заглъхва“ (1912).Командирован на няколко пъти в чужбина за усъвършенствуване по литература – в Нанси, Женева, Виена, Париж, Яворов усилено чете модерна френска поезия. През 1905 година става близък приятел с Дора Габе. През 1906 г. се влюбва в Мина Тодорова, сестра на П. Ю. Тодоров, но скоро след това, при едно от своите пътувания (1910 година) изпраща към последния ѝ дом своята възлюбена, която умира от туберкулоза в санаториум и е погребана в Париж, Франция. През 1907 г. излиза втората му стихосбирка „Безсъници“, която окончателно проправя пътя на модерната българска лирика. Символистичната поезия на Яворов, метафизична, пропита с дълбок скептицизъм и прозрения за вечните въпроси, що никой век не разреши, променя радикално българското литературно мислене и налага нов начин на писане.През март 1908 година, по време на Кюстендилския конгрес на ВМОРО, въпреки че не присъства лично, е избран единодушно от делегатите за съветник (допълнителен член) на нейното задгранично представителство. Няколко дни по-късно напуска работата си в Народната библиотека в София и се заема изцяло с проблемите на ВМОРО. ^[3През 1910 година излиза от печат антологичната книга на поета „Подир сенките на облаците“, чието второ издание от 1914 г. представя равносметка на поетическия път, сравняван с този на Христо Ботев. Същата година участва във възстановяването на революционната организация и е избран за запасен член на нейния Централен комитет.^[4]При избухването на Балканската война през 1912 г. е доброволец в Македоно-одринското опълчение и оглавява партизанска чета №15, съставена от 9 души.^[5][6] Придвижва се по долината на река Места и излиза на Бяло море при Кавала^[7]. Награден е с кръст „За храброст“.^[8] Става първият кмет на Неврокоп след освобождението му в 1912 година.^[9]Чувствителната душа на поета трудно привиква със суетата и нищетата на литературните и светските нрави в столицата. Лора Каравелова, дъщеря на държавника Петко Каравелов, с която се венчава през 1912 година, малко преди да замине за фронта в Кюстендил, е жената, чиято любов се оказва фатална за него. Запазената кореспонденция между тях, сама по себе си литература, свидетелства за една пламенна и бурна любов, белязана с много съмнения и много страсти. Трагичният край идва на 29 ноември 1913 година, когато Лора се застрелва, а Яворов прави опит да се самоубие (оставя предсмъртно писмо от един ред: „Моята мила Лора се застреля сама. Ида и аз подир нея“). Изстрелът само пронизва слепоочието и го ослепява. Съкрушен от съдебния процес и от мълвата, която го обвинява, че е убиец, на 29 октомври 1914 година поетът взема голяма доза отрова и се застрелва.Творчеството и поезията на Яворов са пропити с трагизъм, породен от драматичния му живот, пълен с разочарования. Голямо разочарование му нанася решението на баща му да прекрати образованието му и да започне работа в телеграфната служба. В кръга „Мисъл“ той среща разбиране и получава псевдонима си Яворов от Пенчо Славейков, но поезията не го удовлетворява – той страстно иска да участва в борбите за освобождение на Македония. Силен душевен удар му нанася смъртта на Гоце Делчев през 1903 година, когато той частично се отделя от революционната си дейност поради неразбирателство с Яне Сандански. Последната капка за Яворов са смъртта на Мина Тодорова и обвиненията в убийството на Лора, които го довеждат до самоубийство. До края на живота си другарува и кореспондира с водача на ВМОРО Тодор Александров, а също и изпълнява негови поръчки.^[10]Смята се, че отровата и пистолета, послужили за самоубийството на Пейо Яворов, са дадени по молба на самия писател от Тодор Александров.^[11] Дългогодишното им приятелство е крито дълги години от социалистическата историография.^[12]Родната къща на поета в Чирпан е превърната в музей през 1954 година. Домът му в София също е музей, и въпреки че самата сграда се нуждае спешно от ремонт, музеят продължава да получава голям брой посетители.

Генерал Иван Цончев е роден на 19 август (10 септември нов стил) 1859 година в будното българско балканско градче Дряново, тогава в Османската империя.^[2] Дядо му даскал Цончо Попиванов е виден дряновски възрожденски учител. Цончев завършва отделенията и първите класове в училището в родния си град.^[3]

След освобождението на Търново през юли 1877 година по време на Руско-турската война Иван Цончев е сред стотиците доброволци от района, постъпили в Българското опълчение. На 2 август Цончев е зачислен в 8-а опълченска дружина, която обаче не влиза в бой, а носи караулната и охранителна служба в Търново и околността.^[4]
На 12 юли 1878 година 8-а дружина се превръща в 12-а габровска пеша дружина на новосформираната Българска земска войска и Цончев продължава службата си в нея.^[5] През ноември 1878 година Цончев е приет в първия випуск на новосъздаденото Военно училище в София и на 26 ноември започва занятия.^[6] При ускореното протичане на занятията на 10 май 1879 година Цончев е произведен в прапорщик (от ноември званието е заменено с подпоручик) и получава назначение в 7-а пехотна ломпаланска дружина във Видин.^[7] През март 1880 година дружината е изпратена в Делиормана, за да участва в потушаването на Мюсюлманските бунтове до края на юли.^[8]След изтеглянето си от Делиормана, 7-а дружина е разквартирувана в Лом, но на 31 август 1880 година Цончев е назначен за дружинен казничей на новосформираната 11-а орханийска пеша дружина, разположена в Берковица.^[9] След преврата от 27 април извънредният княжески комисар Арнолд Ремлинген го назначава за подкомисар в Кутловица, изпълняващ длъжността околийски началник. След изборите за Велико Народно събрание, които за разлика от много други места в страната в Кутловица минават без инциденти, Цончев се прибира в казармата на 22 юни.^[10] На 30 август Цончев е награден с 200 франка от княз Александър I за „особена дейност по службата“.^[11] През февруари 1882 година подпоручик Цончев получава командването на 1-а рота от дружината, през юни оглавява 2-а рота, а на 30 август е произведен в звание поручик.^[12]През 1883 година е командирован в Русия на стаж и служи няколко месеца в 45-и азовски полк. Междувременно 11-а дружина е причислена към 2-ра бригада в Плевен, а през октомври към 4-а бригада в Шумен. На 18 ноември 8-а врачанска, 11-а орханийска и 22-а разградска дружина формират 7-и пехотен преславски полк. След завръщането си в България, Цончев става командир на 8-а рота от 2-ра дружина, единственият българин ротен командир в дружината. На 30 август 1885 година Цончев е произведен в звание капитан.^[13]На 9 септември 1885 година, отзован заедно с всички руски офицери от България заради Съединението, майор Михаил Саакадзе предава командването на 2-ра дружина на 7-и полк на капитан Цончев.^[14] След Съединието Преславският полк влиза в Източния отряд и на 18 септември, веднага след мобилизацията, заминава за Ямбол през Осман пазар и Котел, в готовност за евентуална война с Османската империя.При засилването на заплахата от война със Сърбия, на 9 октомври полкът е прехвърлен с железицата до Пазарджик, откъдето с четири похода се придвижва на 13 октомври до София.^[15] Полкът се установява от връх Дубица до село Братушково.^[16] При началото на сръбското настъпление на 2 ноември 2-ра дружина на Цончев е изпратена да покрепи Долноневленския отряд на Андрей Букурещлиев. След нощен поход на 3 ноември сутринта дружината на Цончев се озовава сама на височините при село Вишан срещу първите колони на Дринската и на Дунавската дивизия. Цончев се оттегля към Владиславци, а по-късно получава заповед да се оттегли на Сливнишката позиция.^[17]На 5 ноември сутринта 7-и полк е инспектиран от княз Александър I, който закусва в квартирата на Цончев в Алдомировци. В този момент започва сръбското настъпление и решителното Сливнишко сражение. По лична заповед на княза Цончев се отправя с дружината си към Сливница, за да усили Десния участък на позицията. Срещу 7-и полк настъпва цялата Дринска дивизия и след появата на сръбски части при Драготинци на Цончев е заповядано да се върне на Левия участък. Дружината му се сражава в боевете на 5 и 6 ноември, а в решителния ден 7 ноември защитава връх Вишая, крайния ляв фланг на позицията. В разгара на боя капитан Цончев обикаля на кон позициите на дружината си и е ранен с куршум в гърдите. Изнесен е от предната линия в Алдомировци и не успява да види триумфа на дружината си, която издържа всички атаки и накрая настъпва, като пленява 160 души. Цончев е награден с орден „За храброст“ ІV степен.^[18]

ТАНЮ НИКОЛОВ – ВОЙВОДАТА

През своя 73-годишен живот този човек е бил наричан с много имена. В родния му край са го наричали най-често Таньо, в писмо до майка си се е подписал Твой син Тано. В Македония го наричат Тане, към края на живота му в Асеновград – Таню. През този период това е името и в официалните документи. Но навсякъде към името му добавят „Войводата”. Има изказани предположения от някои изследователи, че той е роден като Атанас Николов Жеков. В края на живота си сам определя Атанасовден като свой празник, на който да се раздава на бедните от средствата от фонда на негово име. Неоспоримо е, че е роден на 9 март 1873 г. в Хасково, в семейството на местния абаджия Никола Ангелов Жеков и Рада Стоева от село Кору чешме, днес Горски извор, Хасковско. След Освобождението родният му град е част от Източна Румелия, по-късно от обединеното Княжество България. Така той става един от плеядата израснали в пределите на свободното Княжество войводи на ВМОРО, наред с Кръстю Асенов, Христо Чернопеев, Пею Яворов и други. Но земите на Тракия, останали под османска власт, са много близо и той е откърмен с разказите за турските зверства и теглото на поробените братя. Не е склонен да поеме бащиния занаят и да стопанисва трупаните с десетилетия земи и имоти и поема военната кариера. Има запазени сведения, че още по време на наборната си военна служба попада под въздействието на Борис Сарафов и други офицери, близки до македонската идея. По-късно остава на свръхсрочна служба като унтерофицер в Десети пехотен Родопски полк, на длъжност командир на взвод. Натрупаните военни познания и опит ще го отличават до края на живота му от мнозина от войводите на македоно-одринската революционна организация. Командваните от него чети и отряди никога не са губили битка с противника.Военната кариера носи добри доходи и възможност за увеличаване на семейното богатство, но не това е призванието на младия Таню Николов. Така ще го наричаме в нашия очерк - Таню Николов Войводата, както е останал в народната памет в Асеновград, където е живял най-дълго време. В края на юни 1902 г., едва навършил 29 години, той се уволнява по собствено желание от армията и на 28 юли същата година е покръстен във Вътрешната македоно-одринска революционна организация. Смисъла на този вододел в неговия живот намираме в едно писмо на по-големия му брат Кою Николов. Неговият син - Никола Коев, племенник на Войводата, решава също да се посвети на освободителното движение. Именно в този решителен за съдбата на чедото му момент Кою Николов пише на брат си: „Аз на Коле давам 60 декара ниви, къщата и дама, затова те моля ти да му пишеш да остане у дома. Моля те като брат, ти да му напълниш главата...” Не знаем какъв е бил разговорът с племенника, но той поема пътя на чичо си и в историята на национално-освободителното движение остава с името Войводата Мамин Колю. Плодородна е земята на Тракия, 60 декара ниви са цяло богатство, но устремът на борческия дух се оказва по-силен от тежнението към плодородния чернозем. Всъщност това е дилемата пред много от гордите синове на Тракия.
Покръстването на Таню Николов във ВМОРО на 28 юли 1902 г. е клетва в приятелство и към ръководителя на организацията Борис Сарафов, на която той остава верен за цял живот. Духът на върховизма в българската армия е особено силен и присъства в сърцето на Войводата. Той рано загубва съпругата си, а след това и първородната им дъщеря и се отдава изцяло на борбата за освобождение на българите в Тракия и Македония.
През август 1902 г. за първи път влиза в Беломорска Тракия с четата от десет души на Константин (Вълчо ) Антонов - Сеченката, който след Пловдивския конгрес се е откъснал от Върховния македонски комитет и е избран за ръководител на Западнотракийския революционен район на Вътрешната организация. Четата инспектира и организира местните комитети в Дедеагачко, Гюмюрджинско и Ксантийско и през февруари следващата година се завръща в Хасково за лечение и почивка. В навечерието на Преображенското въстание Таню Николов влиза отново в Беломорието като подвойвода на четата на Константин Нунков. Тук, съобразно условията и под влияние на Гоце Делчев, въстанието не приема масов характер, а по-скоро се изявява стремежът към партизански действия. Така е съхранено българското население, обградено с турски, помашки или гръцки села. Целта на четата е атентат и прекъсване на железопътната линия Солун - Дедеагач - Одрин, но това не се реализира и от септември 1903 г. Таню Николов остава до края на годината с четата като неин войвода в Дедеагачко.
След Илинденско-Преображенското въстание ВМОРО е отслабена от понесените удари и вътрешните раздори. За да поддържа комитетите и духа на дейците, Дедеагачкият революционен комитет през пролетта на 1904г. отново кани Таню Николов да заеме поста на титулярен войвода. С помощта на Борис Сарафов четата е добре въоръжена и екипирана и през април се завръща в Беломорието. На 12 юни 1904 г. заедно с четниците Митрю Карабелята и Кел Петко войводата хвърля във въздуха жп моста при село Бадома заедно с композицията от 9 вагона и локомотива. Следват редица сражения и предателството на четника Янко Иванов, който на 26 декември 1904 г. поставя бомба в огнището в стаята, където почива четата, открадва чантата на войводата с документацията и се предава на турските власти. Бомбата избухва, но ранява единствено Таню Николов в ръката. Предателят разкрива цялата организационна мрежа в Дедеагачко и така избухва Янковата афера, която нанася огромна вреда на организацията. Преследван от турски войски, след сражение при село Манастир Гюмюрджинско, Войводата успява да измъкне четата и преминава на българска територия. Много и различни са оценките за дейността на четата на Таню Николов през този период в Беломорието. Те варират от най-черните краски в оценки от миналите десетилетия, че „това са хора, които са напакостили на всички” и са „вулгарни разбойници, които идват в Тракия да съсипят малкото българско, що е останало още”. Привеждат се аргументи за арестуваните след аферата 276 българи, от които 7 са осъдени на смърт, а близо 60 - на различни срокове затвор. Често се разграничават добрите чети на ВМОРО и „лошата” върховистка чета на Войводата, като се привеждат аргументи за близките му връзки с Борис Сарафов. Но се изпуска предвид ролята на Сарафов за възраждането на Вътрешната организация, включително и като неин задграничен представител. От позицията на времето трябва да кажем, че четите на Войводата спомагат за повдигане духа на поробеното българско население в Тракия, за разстройване тила на турците и създаване условия за нестабилност в европейските и владения, за подронване на нейния авторитет пред Европа. Това е политиката не само на ВМОРО през този период, а и на българските правителства, които пред външния свят осъждат четническата тактика, а на практика тайно въоръжават и подкрепят четите.

След отслабването на ВМОРО от 1904 г. върху българщината в Македония се нахвърлят чуждите пропаганди. От юг напират гръцките андартски части. Албански разбойници разоряват българските села в Западна Македония. От север нахлуват сърбите. Всички те със средствата на принудата, насилието и терора се опитват да се наложат там, където училищата и черквите търпят неуспехи, а златото и обещанията вече не са достатъчни. Започва периодът на т. нар. „въоръжени пропаганди”, които принуждават българското население да се отказва от своето народностно име. Особено опасна е сръбската въоръжена пропаганда, която съчетава жестоката агресивност с перфидното лицемерие. За две-три години сръбските чети проникват дълбоко на юг и се утвърждават от двете страни на Вардар по линията Крива паланка - Куманово - Скопие - Велес - Прилеп - Кичево. Турската жандармерия, предназначена за борба с четите на ВМОРО, също се реорганизира. Властите създават т. нар. „авджи табори” (ловни дружини), които имат подходящо въоръжение, маневреност и опит в противочетническата дейност. През 1907 г. те вече са в състав от три полка с численост до 10 000 души. За няколко години след Илинденско-Преображенското въстание ловните дружини успяват да унищожат изцяло 10 чети и да убият над 900 четници и 50 войводи.Срещу тези опасни противници ВМОРО е с изтощени от въстанието човешки и материални ресурси, в остри идейни и фракционни борби. Положението започва да се променя през 1906 г., когато първи изживяват кризата районите на Велешко и Прилепско. Тук сръбската и гръцката пропаганда и чети почти се срещат от север и юг в сърцето на Македония. Местните комитети се обръщат за помощ към Задграничното представителство в София, което решава да помогне с оръжие и чети. В началото на 1907 г. организацията изпраща Таню Николов като войвода на голяма чета именно в този район. Тя е в състав от 48 души и първа пристига в района на Велес на 9 април 1907 г. Сръбската въоръжена пропаганда успява да подкупи и внедри в четата един македонски българин с цел да издебне и убие Войводата. Това е честа практика на сърбите през този период. На 23 май 1907 г. внедрен сръбски агент убива кичевския войвода Пешо Раден, а през юли с. г. друг ренегат се опитва да убие кичевско-дебърския войвода Наки Янев, но той успява да провали коварния план. Това успява да направи и Таню Николов. Сръбският агент сам се издава, като се опитва да привлече и други четници, а Таню Николов действа безпощадно - публичен съд пред всички селяни и екзекуция за назидание на всички предатели. Четата превзема село Никодим, превърнато в преден пост на сръбската пропаганда. Тук селяните признават, че са държани в респект и от турските власти, които открито ги убеждават да се обявяват за сърби. Междувременно от България пристигат четите на Петър Ацев, Михаил Чаков и Христо Цветков и на 9 юни заедно отново блокират село Никодим, но и този път сръбските чети и агенти успяват да се измъкнат от обръча.В края на юни сърбите прилагат обичайната си тактика - издават на турските власти местонахождението на обединените български чети от 150 души и 300 милиционери от околните на Никодим и Попадия села. Така се стига до сражението на 1 юли 1907 г. при височината Ножот - най-кръвопролитното и най-епичното от сраженията на ВМОРО след Илинденско-Преображенското въстание, както го оценява Христо Силянов. Срещу четите на Таню Николов, Михаил Чаков, Георги Смилев, Петър Ацев, Христо Цветков и Иван Наумов - Алябака, с численост от 218 души, на крак е вдигната цялата репресивна машина в трите македонски вилаета - над 3000 души редовна войска. Командването е поверено на опитния военачалник Енвер бей - бъдещия водач на младотурската революция. Част от четниците, на брой 45 души, са изолирани от основното ядро и са обградени от войската на скалата Ножот, над село Ракле. Атанас Попов от село Шестеово, оглавяващ временно Костурската чета, Трендафил Думбалаков - самоотлъчил се юнкер от Военното училище в София, Петко Койчев от Панагюрище, Найдо Арсов от село Папрадища и техните другари отказват да напуснат позицията, въпреки нейната ненадеждност. Те се отбраняват яростно, а накрая, за да не попаднат в плен, се самовзривяват със седем бомби и загиват всинца. Горди души, копнеещи за подвиг и саможертва, 45-имата изгарят в пламтящия огън на собствената си любов към поробената македонска родина. Общо 67 четници загиват в героичното сражение. По-голямата част от тях са родом от Княжество България. Турците разсъбличат умрелите четници, но Енвер бей спира мародерството и нарежда почетен залп в чест на техния героизъм. По негова заповед телата им са погребани в близост до върха от местните селяни. Документалната фотография на жертвите историята дължи на жандармерийския реформаторски офицер - италианския капитан Луций, който заснема разсъблечените тела на ножовци и по-късно тази фотография попада в ръцете на прилепските граждани. По аналогия с Руско-японската война и самоубийствените атентати на самураите, турските вестници на първите си страници наричат сражението „джапон мурабеси”. Европейският печат определя българските четници като „леонидови воини”. Войводата Таню Николов с умело командване и съобразителност успява да пробие обръча с минимални жертви и изведе останалите чети от застрашения район. Битката при Ножот остава като Малката Шипка в съзнанието на българското население в Македония, което даже и при сръбската тирания я възпява в песни и всяка година отдава почит на героите.
Въпреки тежкия удар борбата срещу сръбската въоръжена пропаганда не престава. На 14 август 1907 г. в местността Мирчев кутел, край село Белица, Охридско, се провежда конгрес на Битолския революционен окръг с участието на войводата Таню Николов, който е назначен за войвода на Битолската окръжна чета. Най-често той пребивава в Прилепско, където сблъсъкът е най-остър. В края на годината той е повикан в България от Задграничното представителство на ВМОРО. Свързал веднъж съдбата си със защитата на българщината в Македония, и през следващите години името му е неизменно преплетено с тази област.
На 28 ноември 1907 г. в София са подло убити ръководителите на организацията Борис Сарафов и Иван Гарванов от представители на крилото на Яне Сандански във ВМОРО. Таню Николов тежко преживява загубата на своя кръстник в организацията и поема охраната в София на другите ръководители - Христо Матов и Васил Чекаларов, които също са на прицела на санданистите. След Младотурската революция през 1908 г. сред българските революционни дейци се разгарят остри противоречия. Погрешният курс на серския войвода Яне Сандански за сътрудничество с младотурците довежда до издаване на смъртна присъда за него от организацията. С изпълнението й е натоварен Таню Николов. На 24 септември 1908 г. в кафенето на Бошнак хан в Солун той стреля срещу Яне Сандански, който е тежко ранен, но остава жив. При оценката на този акт трябва да имаме предвид, че ВМОРО защитава безкомпромисно териториалната цялост на Македония както от външни посегателства, така и от опити за отстъпление от крайната цел - националното освобождение и обединение на българския народ. В случая Таню Николов е съзнателен и дисциплиниран член на организацията, който изпълнява безпрекословно всяка нейна заповед, когато е в полза на общото дело. Това е и неговата революционна позиция - Македония не е разменна монета, а неделима част от България и от неговия собствен живот. Животът и действията на младотурците напълно потвърждават тази позиция. През 1909 г. става ясно, че те няма да направят нищо за подобряване положението на българите в Македония и в края на годината дейците на ВМОРО решават да продължат въоръжената борба. Всъщност още през пролетта на с.г. ениджевардарският войвода Апостол Петков и Таню Николов заминават за Солунско и то с чети, за да подготвят народа за нова борба. Нелегалните дейци и четите стават все повече и повече и през април 1910 г., първоначално във Варна, а по-късно и в София, група дейци - Христо Чернопеев, Михаил Чаков, Герги Занков, Апостол Петков, Михаил Думбалаков, Таню Николов и други, организират събрания и поставят началото на нова организационна и четническа дейност в Македония. Новата организация е наречена Българска народна македоно-одринска революционна организация (БНМОРО). Тя се изгражда на национален принцип с цел „развиване на революционния дух и боева подготовка на населението за една обща и повсеместна революционна борба”. Структурите й се изграждат и на територията на Царство България, за да включат не само бившите нелегални структури на ВМОРО, но и дейците на легалната организация начело с ВМОК.
На 29 юни 1910 г. преминават в Македония първите дейци на новата организация - Таню Николов, Апостол Петков и Продан Христов, последвани по-късно и от останалите. Четата пристига в Ениджевардарско, посрещната радушно от населението, което изразява готовност да възобнови борбата, но е положена на повсеместно преследване от войската в целия Солунски вилает. През 1911 г. възобновяват дейността си ВМОРО, която се обединява с БНМОРО, и ВМОК. Така се оформят два центъра на борбата за освобождение на Македония и Тракия. Таню Николов се присъединява към групата на бившите дейци от легалната Македоно-одринска организация в България, ръководена от подполковник Стефан Николов. Под негово ръководство през май 1911 г. за Македония заминават няколко чети, една от които с район на действие в Струмишко и Горноджумайско е ръководена от Таню Николов. Не закъсняват и сблъсъците с турския аскер и башибозука - при село Палат, Петричко, в местността Елтепе, в северната част на Пирин, край селата Сърбиново, Влахи и в Беласица планина. Тежко болен, се оттегля в Рилския манастир, където е предаден на българските власти от игумена санданист.
През 1912 г. Таню Николов отново води чета в Македония, която е организирана и екипирана със средства, събрани от габровското гражданство. Междувременно междуособиците в организацията продължават и Тодор Александров издава окръжно срещу четата на Таню войвода и горещо поздравява Христо Чернопеев, че се е заел с прогонването й от Битолския окръг. С тази чета Таню Николов участва и в Балканската война. Тя е едно от специалните формирования към щаба на Българската армия и се движи пред полковете на Седма рилска дивизия по поречието на река Струма. Паметни остават сраженията при Крупник, Кресна, Мечкул и Сърбиново. Трябва да се отбележи и единодействието на всички македонски войводи, независимо към кое крило на организацията принадлежат, в тези незабравими дни на освобождението на поробените братя. В авангард на дивизията при овладяване на Рупелското дефиле се движат четите на Таню войвода и Яне Сандански. Българското командване дава изключително висока оценка за техните военни заслуги. След разгрома на турските войски Таню Николов се прехвърля с четата си в Родопите, където охранява духовната мисия на Светия синод на Българската православна църква за покръстване на българомохамеданите в Златоградско, Пашмаклийско и Гюмюрджинско. После заминава за Източна Тракия. Тук е и неговата среща с цар Фердинанд и държавният глава засвидетелства своята признателност към заслугите на известния комита. Таню Николов става един от героите на единствения запазен филм за участието на Българската армия в Балканската война. Филмът е заснет в Одринско през пролетта на 1913 г. от българина Ат. Ив. Жеков - кинооператор на руска служба, и е запечатал незабравимия образ на войводата с доста над среден ръст, с голяма черна брада и развята черна коса, в тракийска носия, с навуща и цървули, с кавалерийска сабя и ножове и пистолет, затъкнати в пояса. Заснето е посещението му при ранени другари от четата в руската санитарна мисия в Лозенград и отправянето му с четата към бойното поле. Незабравими кадри, останали в златната летопис на родната кинематография.
Едни от най-интересните страници от биографията на Таню Николов са от участието му като командир на партизанска рота в Поморавието през Първата световна война. Така се нарича областта, която включва районите на градовете Ниш, Пирот и Враня, чието население до Освобождението през 1878-а и дълго след това се самоопределя като българско. Тази област попада в границите на Българската екзархия. В Ниш и Пирот са настанени български владици. Цариградската конференция определя тези земи като част от Западната българска автономна област. За жалост след Освободителната война тази област е предадена от Русия на Сърбия като награда за нейното участие, или по-скоро неучастие, във войната. Това е поредната несправедливост към българското племе, когато за пореден път живи части от него са откъснати от новосъздадената държава. И поредната илюстрация, че за руската имперска политика приоритет на Балканите е Сърбия. До Съединението отношенията между сърби и българи не са антагонистични, но след 1885 г. сръбската държавна машина успява да насади сръбско национално съзнание сред голяма част от това население. Преселени са големи сръбски маси от Шумадия, Новопазарско, Черна гора и Банат. Чрез училища, военна служба, вестници, отявлена пропаганда старото население в градовете е посърбено, но в селата то запазва своя старинен български език.
По време на Първата световна война тези земи са върнати към българската държава, но населението е с раздвоено национално съзнание. Недотам здравата държавна власт, проявите на корупция сред чиновничеството в тези „нови земи”, всеобщият недоимък и безредие водят до известно брожение сред населението. Първоначалната радост от освобождението и обединението на българските земи преминава в недоволство. Най-напред в Черна гора възниква въстаническо движение, водено от изостанали войници и офицери от разгромената сръбска армия. Много от тях са с голям опит от сръбската въоръжена пропаганда в Македония. Австро-унгарските власти успяват да потушат недоволството, но водачите се отправят на север и въстанието се пренася в българската окупационна зона. В сръбската историография това движение се определя преди всичко като национално - борба между сръбската нация и българските войски. Българската историография винаги е подценявала изследванията по този въпрос. Някои прояви на четите имат чисто разбойнически характер, например опожаряването на Босилеград само защото е български град. Така се демонстрира сила, че може да се навлезе в българска територия. Изгорено е училището, избити са десетки мирни граждани. Постепенно движението е канализирано и подчинено на военнополитическите и стратегическите планове на Сръбското главно командване. През пролетта на 1917 г. западно от Ниш се струпват десетина чети и въпреки различията между войводите им, започват сблъсквания с българската войска.
Нашите части, начело с генерал-лейтенант Васил Кутинчев и началник щаба на областта полковник Александър Протогеров, постигат успехи в преките сблъсъци, но скитащите из областта чети се укриват в планинските местности и имат пълната поддръжка на сръбските преселници. Това налага да се търсят опитни в партизанската борба командири и четници. За началник-щаб е назначен подполковник Петър Дървингов - организатор на Македоно-одринското опълчение през Балканската война. Той прави постъпки от името на Моравската военно-инспекционна област пред Върховното командване за командироване на известен брой войводи и четници на ВМОРО - войници от 11 пехотна македонска дивизия. През август 1917 г. в Ниш започва създаването на „специални контрачети”, наричани и „партизански взводове”, в състав от трийсетина души. Най-масирано е присъствието на сръбски чети във 2-ри бригаден окупационен район в Прокупленско и тук е привлечена да действа партизанската рота на войводата Таню Николов, в състав от 60 души. В негова помощ със свои взводове са и войводите Тодор Оровчанов, Крум Зографов, Михаил Думбалаков, Славчо Пирчев и Тачо Хаджистоенчев. Войводите са подчинени на командира на 11 опълченски полк и действат съвместно, като ротата на Таню Николов има ролята на централен партизански отряд, който да преследва непрекъснато централната чета на Коста Печанац с щаба му и групиращите се около него периодично силни чети. Таню Николов е с правата на дружинен командир и има пълна свобода на действие, включително и да привлича околните партизански взводове и части от 11 полк. Войводата Михаил Думбалаков отбелязва в дневника си: „На мястото на тежкоподвижния армейски апарат сега плъзнаха из цялата област четнически ядра на македонските пантери”.
Това внася обрат и сръбското четничество понася силни удари, които съвсем го разбиват. През септември Таню Николов и Михаил Зоаграфов разбиват отряда на сръбския войвода Войнович, в състав от близо сто четници. Останалите живи двайсетина от тях бягат оттатък сръбско-австро-унгарската граница. През октомври на Таню Николов е присвоено званието „подпоручик”, като запазва старшинството спрямо останалите войводи. Назначен е за ревизор на всички взводове и ръководител на съвместните операции. Интересен е списъкът на ротата на Таню Николов. От 86 души 34 са от Македония, 12 - от Поморавието, а останалите - от различни краища на българските земи.Приносът на войводите и четниците на ВМОРО за унищожаването на сръбските чети е безспорен. В края на ноември 1917 г. под ръководството на войводата Печанац сръбските ръководители вземат решение „по повод създаденото изключително положение от дошлите български четници” да се предадат и сложат оръжие. Коста Печанац с 30 души се отправя към албанските планини. През 1918 г. действията на сръбските чети в Поморавието вече имат символичен характер. За заслуги по време на тази кампания са наградени с различни ордени 67 души, повечето от които българи от Македония. Самият Таню Николов в своя дневник отбелязва, че само за месец и половина през есента на 1917 г. са открити: 152 души ятаци, от които 9 убити при опит за бягство и 33 души по присъди - разстреляни, обесени; доброволно предали се са 67 души сръбски четници, от които 14 души четоводци; открити и прибрани от населението са 46 пушки, 2 револвера, 3 бомби и 501 патрона; отделно 46 пушки, 2 бомби и 1363 патрона са взети от предалите се сърби. Така можем да направим извода, че действия на Таню Николов и останалите войводи и четници в Поморавието през 1917 г. са славен епизод в българската военна история и една епопея в борбата за защита на българщината в поробените български земи.
Българският народ казва: Шило в торба не стои. Войводата изживява тежко поредната национална катастрофа, но не е в природата му да се отчайва и обезкуражава. Следващият епизод, в който откриваме активното присъствие на Таню Николов в българската история, е борбата срещу гръцките окупатори в Западна (Беломорска) Тракия. Съгласно решенията на Букурещкия мирен договор от 1913 г. Западна Тракия, населена с българи и съставляваща единен стопански комплекс с Родопите, е безпрекословно включена в пределите на България. След Втората национална катастрофа Ньойският договор предоставя управлението на областта на победителите от Антантата, като се осигурява излаз на България на Бяло море. През май 1920 г. без никакви международноправни основания Гърция окупира Западна Тракия и ясно декларира претенциите си за тази чужда ней земя. По същото време Гърция е окупирала и Източна Тракия и това създава предпоставки за съвместно антигръцко движение и обща въоръжена борба на българи и турци. Общите интереси събират доскорошните врагове. Сформира се тракийска армия, начело с Фуад бей, която включва 30 дружини, командвани от известни български войводи, които предприемат въоръжени действия. През 1922 г. на съвещание в Кърджалийско се взема решение за създаване на Българо-турска вътрешна тракийска революционна организация (ВТРО). Избира се революционен комитет, в който българската страна е представена от Таню Николов, избран за главен войвода на организацията и ръководител на българо-турските въоръжени сили. Турската страна е представена от високопоставените Фуад бей и Кемал бей. Основна въоръжена сила на организацията са четите, а по селата се създават терористични групи от 5 до 8 души. Независимо че е замислена за цяла Одринска Тракия, организацията се изгражда предимно от западнотракийските българи и турци. В четите масово се включват български бежанци, прогонени от гърците в Беломорието. Борбата за тях олицетворява надеждата за завръщане по родните места.
Борбата на българите в Западна Тракия получава пълната подкрепа, макар и негласна, на правителството, политическите партии, с изключение на БКП, и административните власти в Югоизточна България. В края на 1922 г. са изградени погранични пунктове, събират се оръжие, оборудване и парични средства. Изграждат се комитети в Хасково, Свиленград, Харманли, Момчилград, Ивайловград, Кърджали, Пашмакли (Смолян). Изградените двайсет чети, в състав до 70 до 80 души, се разпределят в три революционни групи. Част от четниците са съхранили оръжието си от войната, други се въоръжават с пушки, предоставени от изтеглящите се части на Българската армия от Беломорието или от гарнизоните покрай границата. Първата чета с 30 българи и 20 турци и войвода Димитър Маджаров се сформира на българска територия, а след преминаването й в Тракия към нея се присъединяват много българи, дезертирали от гръцката армия. Прехвърлят се в Тракия и четите на Коста Митев, Димо Николов, К. Ненчев, Т. Стоенчев, Митрю Аркумарев, на родопския войвода Тодор Хвойнев и др. Първите сражения са в края на ноември 1922 г., когато са разгромени няколко гръцки роти и са завзети складове с оръжие и оборудване. Извършени са атентати на жп линията Гюмюрджина - Дедеагач - Одрин. Въоръжен отряд, начело с войводата Димо Янков и формираната в Пловдив чета на Георги Арнаудов, превземат Лозенград в Източна Тракия. Главното командване, начело с Таню Николов, който прави обиколка на пограничните райони, изработва общ план за действие и всяка чета получава конкретна задача. Новите нападения на села и военни обекти разтърсват гръцките окупационни сили в Западна Тракия. Превзети са пехотните казарми в Гюмюрджина, атакувани са с бомби гарнизонът в Дедеагач и щабът на 12 гръцка дивизия във Фере. Унищожен е мостът по жп линията между Ксанти и Гюмюрджина. Но това е кулминацията в дейността на четите. В отговор е засилен терорът на гръцките власти над мирното българско население. На източния бряг на река Марица е съсредоточен 100-хиляден корпус гръцка войска със задача да заличи всичко българско и унищожи четите. Постепенно се изчерпва техният ресурс от оръжие, снаряжение и финансови средства. Тежката зима на 1923 г. довежда до спадане активността на действията. Вниманието вече се съсредоточава върху превеждането на големи групи тероризирано българско население през границата. Последните акции на четите са през пролетта на 1923 г. във връзка с наближаването на конференцията в Лозана, Швейцария. Трябва да се изяви съпротивата и се покаже, че тази област не е умиротворена. Доре въоръжени отряди нападат гръцки военни части и застави по границата. Надеждите на българите се изпаряват с решенията на Лозанската конференция, когато става ясно, че Одринска Тракия ще бъде поделена между Гърция и Турция. Правителството на Александър Стамболийски пристъпва към ограничаване дейността на Вътрешната тракийска революционна организация. Превратът на 9 юни 1923 г. заварва войводата Таню Николов в София. В разговор с началник-щаба на армията той разбира, че решението на новото правителство е да преустанови дейността в Западна Тракия, и получава нареждане да пристъпи към обезоръжаване и разпускане на четите. Така през юли 1923 г. се слага край на въоръжената борба в Беломорието.В продължение на 21 години - от 28 юли 1902 г., когато полага клетва и влиза в редовете на Вътрешната македоно-одринска революционна организация, до 11 юли 1923 г., когато преустановява дейността на четите на Вътрешната тракийска революционна организация, войводата Таню Николов е на най-горещите точки на национално-освободителното движение на българите. Спечелил слава, станал живата легенда на организацията, той се нуждае от заслужена почивка. Искрата на освободителното движение постепенно загасва. През 1924 г. той прави един безуспешен опит да създаде нова тракийска революционна организация, след което се оттегля в Асеновград и започва по-спокоен живот. Самото спокойствие е привидно, защото през 1924 г. е интерниран в Никопол, защото, както той сам пише, „по принудителен начин съм събирал пари от кърджалийското население, организирал съм комунистически чети и влизане в Гръцка Тракия”. Не му дават мира и проблемите на организацията: „В редовете на ВМРО има крайни недоразумения и ние, старите работници, които създадохме това дело, не можем да останем равнодушни и неми свидетели”. Това е изводът от среща в София, в която участват и Михаил Чаков, Туше Делииванов, Атанас Лозанчев и др. Но старият войвода не се намесва в уличните братоубийства през 20-те и 30-те години на ХХ век, въпреки че често подпомага останали живи дейци на освободителното движение при материални затруднения. Всяка година на Архангеловден той дава курбан за убитите му четници, на който присъстват бежанци от Тракия и Македония. Датите на битките, които е водил, отбелязва всяка година с раздаване на брашно. Не е отказвал брашно на всички бедни жени, дошли да помолят за помощ в мелницата. Тази му щедрост изпитват много асеновградчани.
За да осигури старините си, войводата закупува през 20-те години на ХХ век няколко имота, сред които и мелница в Асеновград. Живее и стопанисва имотите заедно със своите племенници - деца на братовия му син - войводата Мамин Колю. За тези години семейните хроники са запазили спомена за доста разправии. Таню Николов няма преки наследници - свои деца, а осиновява племенници, които издържал и смятал да остави наследството си на тях. През 1935 г. той прави завещание на осиновените племенници Кою и Енчо, през 1944 г. - на племенника Атанас Стойчев Фергов и съпругата му. Огорчен и разочарован от отношението не само към него, но и към имотите, към края на живота си той често променя намеренията си и завежда дела за разсиновяване.
Много и разнолики са разказите за последните дни на войводата Таню Николов. Истината можем да търсим в противоречията, в които са замесени неговите роднини, наемателите на мелницата в Асеновград, която той отдава под наем за стопанисване. Подтикван от роднините, след като наемателите не плащат установения по договор наем, с все по-неуравновесен от възрастта характер, под въздействието на опитите за гавра с него, с четническата му дейност, с неговата старост и достолепие, на 6 януари 1947 г. той грабва пушката, нахълтва в мелницата и след като е посрещнат с груби и обидни думи, убива единия от наемателите - Михаил Керанов, държавния контрольор при мелницата Златко Христев и още двама невинни работници. Нелеп инцидент, за който и досега битуват различни версии...
Предава се на милицията и умира по време на следствието. В смъртния акт лекарят д-р Сотир Кавърджиев и помощник-кметът на Асеновград са записали: „Смъртта е настъпила в 17 часа на 19 януари 1947 в кауша на Асеновградския милиционерски участък от смърт чрез обесване (вероятно самообесване)...” Запазени са и спомените за жестоките белези по горната част на тялото на Таню Войвода, свидетелства за продължителна борба за живот. В съобщението на МВР по повод смъртта лаконично се казва: „Известен като терорист и участник в много разбойнически акции през Балканската и Първата световна война. Като личен приятел на цар Фердинанд, подарил му голям брой златни монети и украшения, ограбени от него от разбойнически акции...”
Важен в случая е историческият документ. На 19 септември 1946 г. той изготвя нотариален акт за публично завещание. След смъртта му, в началото на 1947 г., съгласно неговата воля, изпълнител на завещанието трябва да стане комитет от посочени от него лица - кмета на Асеновград, директора на гимназията, председателя на Стопанската камара в Пловдив, околийския инженер, директора на общинското детско сиропиталище в Асеновград и Никола Руканов - адвокат от Пловдив. Те се събират в Асеновград на 28 януари 1947 г. и съставят протокол, в който е отразена волята на дарителя - Таню Николов завещава на общинското детско сиропиталище в Асеновград недвижим имот от една мелница на вода и електрическа енергия с всички машини и съоръжения, със застроени 180 кв.м и незастроени 920 кв.м места, заедно с овощна градина и нива от около 5 декара. Печалбите от доходите на мелницата постъпват на издръжка на общинското сиропиталище. Един от питомците на сиропиталището с добър успех трябва да продължи да учи в мелничарско училище на издръжка от приходите от изброения имот и впоследствие да се назначи за управител на мелницата, която да носи за вечни времена името „Таню Войвода”. Дарителят завещава на сиропиталището налични суми и ценни книжа, от които да се образува фонд на негово име. От неговите доходи всяка година на Атанасовден да се раздават помощи на признати бедни от града и района.
Българската историография е в дълг към мнозина заслужили дейци на националната ни кауза. Дълги години името на големия българин и патриот войводата Таню Николов тънеше в забрава. Той е противоречива личност, но и днес не са малко хората, които от чисто политически или котерийни позиции, от човешки егоизъм и завист дават ухо само на слуховете, търсят сензацията, без да могат да оценят голямото в живота на човека - когато повече от 20 години си войвода на чета и участваш в най-острите сблъсъци на съвременността. Когато на двадесет и няколко години си загърбил обикновените човешки ценности - семейство, деца, имот, богатство и си поел пътя на борбата с минималните шансове да оцелееш, не може да не грешиш. Самият Таню Николов на стари години ще признае, че най-голямата грешка в живота му е, че не е създал отново свое семейство, не е имал деца, за да изпита и обикновените човешки радости. Неговото дарение за Дома за сираци в Асеновград, който днес носи името му, е напълно в съзвучие със съвременния повик за благотворителност и милосърдие и общочовешките ценности.

 

 

Тома Костов Давидов е български военен, поручик, и революционер, деец на Върховния македоно-одрински комитет и на Вътрешната македоно-одринска революционна организация.Тома Давидов е роден в град Ловеч на 20 април 1868 г. Завършва медицина. Като доброволец се сражава в Сръбско-българската война в 1885 г. Завършва Военното училище в София, където е съвипускник на Гоце Делчев и Борис Сарафов.Като офицер се включва в дейността на Македонския комитет.^[1] През 1895 г. участва в Четническата акция на Македонския комитет, като войвода на чета в III Серска дружина в състав от 200 души. Дружината влиза в Неврокопско и превзема Доспат, заедно с Яне Сандански и Кирил Пърличев. Група, начело със стария харамия дядо Стойо Костов, се отделя от дружината и заминава за Драмско. Останалите четници, начело с Тома Давидов и капитан Еню Димитров се връщат в България.От тази първа голяма акция в Македония Тома Давидов си взема първия урок в революционното движение. Той осъзнава, че въстание в Македония не може да бъде вдигнато само с чети, изпратени от България, а трябва дълга и упорита работа сред местното българско население, което да бъде добре подготвено за национална революция.След завръщането си от Македония Тома Давидов се включва в работата на Тайните македоно-одрински офицерски братства и Върховния македоно-одрински комитет. На VI-ия конгрес в 1899 година е избран в ръководството на Комитета, заедно с Борис Сарафов, Антон Бозуков, Славчо Ковачев и Христо Саракинов. На VII-ия конгрес в 1900 година на Македонските братства в България е повторно избран за подпредседател на ВМОК.През януари 1901 година Давидов инспектира македоно-одринските дружества в Станимашка и Рупчоска околия.^[2]През нощта на 23 срещу 24 март 1901 година Давидов заедно с другите членове на ВМОК е арестуван по обвинение в участие в убийството на Стефан Михайляну в Букурещ. Процесът започва на 29 юли и на 2 август всички обвиняеми са оправдани поради липса на доказателства.^[3] Избран е за депутат на Деветия македоно-одрински конгрес (29 юли - 5 август 1901) от Софийското дружество заедно с Михаил Ковачев.^[4]През септември 1902 година Давидов, огорчен от вътрешните ежби във Върховния комитет, заминава за Македония начело на чета. Гоце Делчев го назначава за войвода на Ревизионната чета на II-ри Битолски революционен окръг, след като Давидов му заявява:

„

Не съм от Македония, но за свободата на Македония съм готов всеки момент да дам живота си. Ще отида там, между народа на братска Македония, да умра, а не тук да тровя душата си за нея.[5]

“

 

Марко Лерински Георги Иванов е роден на 20 юни 1862 година в Котел, тогава в Османлиската империя. В 1883 година постъпва на воена служба в Княжество България. Взема учестие в Сръбско-българската война и за проявената храброст е удостоен с медал и по-висок чин. Неговите другари заради това го наричат Геройски. В 1895 година напуска армията и влиза в редовете на Врховния македоно-одрински комитет и взема учстие в Мелнищкото въстание от 1895 година и опожаряването на Доспат. По неуспеха на акцията се враъща в армията като подофицер.
Сега, 150 години след рождението и 110 години след героичната смърт на войводата Марко Лерински, все още е трудно да кажем на какво се дължи неговата неумирающа слава. Дали на това, че възпита плеяда от героични войводи, които понесоха знамето на свободата в Македония и Одринско, или на това, че там, близо до него, започна революционната си кариера възторженият певец на борбите на народа ни против робството - поетът Ружкин. Народът ни ще запее песните на Ружкин „Бързай, млад войводо” (за Гоце Делчев) и „На другаря Марко” (за Марко Лерински). Този никому неизвестен, но даровит и с пиетет към народната песен Ружкин скоро ще стане ясно, че е секретарят на четата на Марко, който ще замести загиналия войвода.Възторженият певец на българската революция се оказва ненадминатият и до днес историк на революционните борби на българите от Македония и Одринско Христо Силянов. Той ще се връща многократно в своя живот и творчество към личността и делото на войводата Марко. Това най-добре проличава от книгата му за Марко войвода - „Писма и изповеди на един четник” (1927), написана под формата на писма до любимата си Маня. Книгата започва със следното посвещение: „На светлата памет на Георги Иванов геройски Марко и загиналите другари в 1902 год.” По-нататък летописецът прави едно кратко въведение, да не би читателят да помисли, че това е книга с любовни писма, още повече че и в онези кървави времена за народа ни няма нещо неясно - любовта и революцията са вървели успоредно, още повече че тук става дума за млади мъже, напуснали дом и любима. Още във въведението Силянов дава една от най-високите оценки, която някой е давал за войводата: „Макар и да не съдържа цялата история на моето чевстване, тая книга е завършен разказ за живота и дейността на Марковата чета и за събитията от първата половина на 1902 година в Леринско. Тези събития съставят в революционната борба на Леринско отделен период, закръглен с аферите, които разнебитиха района, и със смъртта на Марко, който, макар и сравнително малко известен, е една от светлите и най-силните личности на македонското освободително движение.”

.

Михаил Герджиков е роден в 1877 година в Пловдив като първо дете в семейството на Иван Павлов Герджиков, родом от Копривщица, завършил Болградската гимназия и участвал в създаването на нова администрация в Пловдив след Руско-турската война и батачанката Магдалина Илич. Детството си прекарва в Пловдив, където се запалва по идеите на анархизма. Силно влияние затова му оказва д-р Русел Судзиловски, личен приятел на Христо Ботев, който известно време пребивавал в родната му къща. Като ученик под влияние на левичарски идеи създава през 1895 г. анархистка група в Пловдивската гимназия, заради което е изключен. В края на същата година той се свързва с македонски гимназисти в града и заедно с други свои съученици по подражание на революционерите от предосвобожденската епоха основават Централен революционен македонски комитет със силно анархистична насоченост.След това Герджиков следва право в Лозана и Женева, където участва в т.нар. Женевска група. През 1899 г. се завръща в българските земи и става учител в българската гимназия в Битоля се включва във ВМОРО. Герджиков се сближава с Гоце Делчев. В 1900 година е делегат на Златишкото дружество на Седмия македонски конгрес.^[4] През 1900 г. е изпратен в Солун, за да подпомогне дейността на ЦК на ВМОРО по изграждането на комитетската и мрежа и в Одринско. Когато е разкрит от османските власти, Герджиков постъпва в четата на Христо Чернопеев. Скоро след това сам сформира чета в Гевгелийски район.През април 1901 година е делегат на Осмия македоно-одрински конгрес от Борисовградското дружество.^[5]През април 1902 г. в дома на Герджиков в Пловдив се провежда Пловдивският конгрес на Одринския революционен окръг. От лятото на 1902 г. ръководи организацията в Одринско и я масовизира, като му помагат подвойводите Иван Варналиев и Христо Силянов.На конгреса на Петрова нива той е избран за член на ръководно боево тяло в окръга и е един от ръководителите на подготовката и провеждането на Илинденско-Преображенското въстание 1903 г.През февруари 1903 година Герджиков е начело на чета от 25 души, в която влизат Кръстьо Българията, Иван Варналията, Димитър Общински, Коста Калканджиев, Стоян Петров, Йордан Божков от Велес, Христо Арнаудов, Петър Ангелов, Цено Куртев, Пеню Шиваров, Димитър Халачев, Димитър Дичев (фелдшер на четата), Атанас Вълканов, Иван Ангелов, Стоян Камилски, Димо Русев (Колибарски), Стоян Томов, Петко Зидаров, Михаил Даев и Савата от Варна. Герджиков прави неуспешен атентат на железопътната линия Цариград - Одрин извън революционната тракийска територия при гара Синекли на 19 февруари 1903 година.След поражението на въстанието се занимава с настаняването на изтеглилите се в България въстаници. Публикува статии в българския и чуждия печат, апелиращи към международната общественост за намеса в решаването на Източния въпрос на Балканите. Заедно с Върбан Килифарски издават вестниците „Свободно общество“ и „Безвластие“, редактор е на вестник „Пробуда“. Работи във вестник „Балканска трибуна“, а след спирането му постъпва на работа в близкия до Народната партия вестник „Реч“.^[6] През 1910 г. Герджиков заедно с Павел Делирадев издава брошурата „Война или революция”, в която той се обявява против войната, стоейки на позициите на тогавашната европейска социалдемокрация.При избухването на Балканската война в 1912 година Герджиков оглавява Лозенградската партизанска дружина на Македоно-одринското опълчение, разделена на две роти, начело с Димитър Аянов и Стоян Петров.^[7] Отрядът е формиран в Бургас в края на септември 1912 година и настъпва в района на Странджа на 5 октомври. Отделението на Герджиков освобождава Василико, Ахтопол, Резово и Малък Самоков и се установява в Мидия. В началото на 1913 година отрядът е разформирован.Мобилизиран, участва в Първата световна война.След войната подновява контактите си с ВМРО, но вече не играе активна роля в нея. Член е на Временното представителство на обединената бивша ВМОРО^[8]. Михаил Герджиков е един от учредителите на Федерацията на анархокомунистите в България (ФАКБ) през юни 1919 г. в София. Когато през 1923 г. е извършен Деветоюнският преврат той напуска България и живее в емиграция - Цариград, Виена и Берлин (1924 - 1931 г.). Подкрепя идеята за създаване на ВМРО (обединена), но през 1928- 1929 г. заедно с Георги Занков и група съмишленици, се отцепва като националреволюционно крило. Няколко пъти се среща в Берлин с Георги Димитров. По това време той поддържа тесни връзки с Виенския център на Коминтерна и със задграничното бюро на БКП.

Участва в помирителната Цариградска конференция на ВМРО (обединена) от 1930 година и влиза в състава на ЦК като член на Задграничното бюро.^[9] Но след конференцията не заминава за Берлин, където е Централният комитет, а се връща в България в 1931 г.^[10]Препитава се с журналистическа и преводаческа дейност. В навечерието и по време на Втората световна война 1939 — 1945 г. поради напреднала възраст се занимава предимно с журналистика. Сътрудничи на редица периодични издания. Макар че някои от неговите съратници участват в антифашистката борба, Герджиков остава встрани, въпреки че поддържа връзки с тях. След Деветосептемврийския преврат от 1944 година заблуден от Коминтерновската пропаганда,подписва в София „Апела към македонците в България“.^[11] След 9 септември 1944 г. се обръща във в. „Заря” към своите другари от македоно-одринското движение с призив да подкрепят борбата за тържеството на новия социалистически строй. Скоро се оттегля напълно от активна публична дейност, разочарован от новите управници. През 1946 г. той категорично отказва да бъде включен в списъка на предложените за награждаване дейци от Преображенското въстание. Умира на 18 март 1947 г. в София.Съпруга на Герджиков е Янка Каневчева, преди това любима на Гоце Делчев.

Михаил Тодоров Даев или Даиев е български революционер, деец на Вътрешната македоно-одринска революционна организация.Даев е роден през 1881 г. в град Балчик в заможно семейство. Учи във Варненската гимназия, където Пейо Яворов го привлича за каузата на Върховният комитет в Македония и Одринска ТракияПрез 1900 г. напуска Варна и постъпва в четата на Христо Чернопеев, която действа в Струмишко, Поройско и Кукушко.От началото на 1903 г. Михаил Даев е в четата на Михаил Герджиков и обикаля Странджа. На 20 февруари 1903 г. той участва в неуспешния атентат при гара Синекли. Делегат е на конгреса на Одрински революционен окръг на Петрова нива.^[1][2]По време на Илинденско-Преображенското въстание той е един от четниците на Георги Кондолов в 12-и Паспаловски район. След смъртта на Кондолов, Даев поема ръководството на четата и, заедно с другарите си, участва в спасяването на български бежанци. След въстанието, заедно с по-голямата част от ръководителите на ВМОРО, пристига в София и участва в съвещанията, на които се обмислят по-нататъшните действия и тактиката на Организацията.През 1904 година е изпратен като войвода в Беломорска Тракия. По това време особено тежко е положението в някои околии на Серския революционен окръг. В Драмско и Зъхненско освен компактните маси турско население, което подпомага властта, действа и силна гръцка въоръжена пропаганда, която има за свои основен противник не турската власт, а българското население и революционната организация. Затова ръководството на ВМОРО изпраща в този район изпитани, опитни дейци и войводи от други райони.През юни 1905 година на конгреса на Серски революционен окръг в местността Мочура в Пирин, добил вече голям опит и популярност, макар и само на 26 години, Михаил Даев е изпратен като районен войвода в Драмско с 16-22 четници. В по-голямата си част Драмската чета се състои от млади, интелигентни момчета от Свободна България, повечето доведени от Михаил Даев, между които – Христо Манов от Чирпан, Тодор Паница от Оряхово, Тодор Добринович от Видин, Димитър Запрянов от Хасково, Тачо Хаджистоенчев от Стара Загора, Тодор Берберов от Копривщица, Наум Терзистанов от Балчик, Пеню Ковачев от Казанлък и други.^[3] Андрей Тошев пише през 1907 година:

„

Всички почти хора на Даева са социалисти и рушители на народните обичаи и вярвания. При все туй сега те са против Сандански, както и сам Даев и повече симпатизират на Представителството[4].

“

По това време духът на българското население в Драмско е сломен от силната гръцка пропаганда, която не подбира средства, за да го елинизира и върне към Цариградската патриаршия. Екзархийски са само няколко села като Скрижово, Калапот и Гюреджик. Първите 6 месеца драмската чета преживява големи трудности и предателства от страна на гъркоманите. С упорита работа и силна воля Даев преодолява всички трудности. Със смели и бързи действия четата привлича много млади хора от българските села. Създават се нови революционни комитети в Скрижово, Калапот, Гюреджик и други села, а малко по-късно тези села създават и собствени въоръжени чети. Наказани са някои от ръководителите на гръцкия комитет, а няколко гръцки андартски чети са разбити и отблъснати.През 1906 г. войводата Михаил Даев, преоблечен в местна носия, обикаля селата Просечен, Плевня, Височен и Кобалища, където спечелва за каузата местните селяни и образува комитети на Организацията. Негови четници тогава са бъдещите войводи Пейо Гарвалов и Димитър Михайлов.Българското население от градовете Драма и Кавала събират пари и ги изпращат в околийската каса. С тези средства Даев през пролетта на 1906 г. облича в нови униформи и въоръжава с къси манлихери селската милиция в селата Калапот и Скрижово. В други села, където има и гръцко население, селските ръководители са въоръжени с револвери, за да се бранят от нападенията на андартите. Селските младежи преминават специално военно обучение, което се провежда в специален лагер в планината над Калапот.На 10 октомври 1906 година тридесет български четници от околните села, начело с Михаил Даев и други трима войводи, нападат от три страни Алистрат и убиват 15 турски войници в казармата им. Срещат съпротива от гръцка милиция, начело с учителя лекар Василиос Кафтандзис и при пристигането на зъхненския каймакамин с войска, се оттеглят.^[5]За две години Михаил Даев извършва огромна работа за организирането на населението в Драмско, Зъхненско и Неврокопско, спечелва си авторитет и уважение като един от най-дейните и образовани войводи на Организацията.Към средата на юни 1907 г. в Кавала пристига английският полковник Елиът, за да извърши инспекция на дейността на английските жандармерийски офицери, които са разположени в областта по силата на Мюрцщегските реформи. Даев решава да отвлече Елиът и по подобие с отвличането на американската мисионерка мис Елън Мария Стоун, да получи откуп за каузата на Организацията и най-вече да привлече вниманието на европейското обществено мнение върху тежката съдба на българската население в Македония. Акцията се проваля поради предпазливостта на полковник Елиът и намесата на турската полиция.Даев става първата жертва на Яне Сандански.^[6]. След като се проваля на Рилския конгрес Сандански решава, че не може да прави повече компромиси. След като групата му напуска конгреса, за задгранични представители са избрани Борис Сарафов, Христо Матов и Иван Гарванов. Сандански не ги признава и ги нарича “неовърховисти”. През август 1907 г. той предлага Задграничното представителство да бъде премахнато като орган, но не може да наложи това решение. Тогава той взема мерки и натоварва Даев да ликвидира физически задграничните представители. Той обаче се разочарова от Сандански и вижда в неговите амбиции главна пречка за единството във ВМОРО. Тогава решава да използва близостта си с Яне, за да го убие. Не е известно дали Гарванов, Матов и Сарафов са узнали нещо за неговите намерения, но Даев ги описва в писмо и го праща по Тодор Паница. Даев му е кум, а Паница е негов най-близък приятел, бивш съученик и настоящ подвойвода. Това се оказва фатална грешка. Веднага след като той му поверява писмото за да го предаде в Задграничното представителство, Паница го предава на Сандански. Заради заговора Даев е осъден на смърт. Присъдата на Даев е изпълнена на 30 октомври 1907 г. Според Христо Силянов войводата бил измъчван и убит, а според Мерсия Макдермот му разрешили да се самоубие, след като се разкаял и писмено признал вината си. Убийството на Даев е запазено в тайна повече от месец. През 1913 година, след като Неврокопско влиза в пределите на България, войводата Стоян Мълчанков, заедно с група български офицери, провежда разследване и открива гроба на Михаил Даев.

В спомените си Мълчанков пише:

„

До скоро гробът на покойния бе неизвестен. По инициатива, обаче, на Либяховския общински кмет и благодарение показанията на Тодор Бошнаков от с. Либяхово, който бил накаран, на другия ден, след убийството на Даева, да изоре нивата, дето последният бил погребан, на 26 октомври 1913 г. - гробът бе намерен и открит край с. Либяхово, в нивата на известния българоубиец Иван Коюмджиев. Общинският кмет е Атанас п. Стоянов, който е пунктов войвода на ВМРО от 1921 до 1928 г.

Материалите са взети от Уикипедия и сайта Сите българи заедно.